Нора Робъртс - Всичко е любов

Време бе да е твърда — много, много твърда, каза си тя и слезе от стола. Ако оставеше това без последствия, той щеше да й изпрати още нещо. Затова щеше да му се обади и да му каже — не, да настоява — да престане. Щеше да му каже, че това я ядосва — не, че й досажда. Досадата бе непростима обида. Шелби нави връзките на балоните около китката си и посегна към телефона. Алън й бе дал домашния си номер, който бе отказала да си запише. Разбира се, помнеше всяка цифра. Докато го набираше, успя да се докара до най-високомерното си настроение.

— Ало?

Настроението й спадна като спукано с карфица.

— Здравей, Алън.

— Здравей, Шелби.

Тя се помъчи да не се трогне от тихия, сериозен тон, който никога не би я трогнал. Обичаше мъже със смях в гласа.

— Алън, това трябва да престане.

— Да престане ли? То още не е започнало.

— Алън… — Опита се да си спомни решението си да бъде твърда. — Говоря сериозно. Трябва да престанеш да ми изпращаш разни неща. Само си губиш времето.

— Имам малко време за губене — отвърна той меко. — Как мина седмицата?

— Натоварено. Слушай, аз…

— Липсваше ми.

От това просто признание остатъкът от лекцията отиде в забрава.

— Алън, недей…

— Всеки ден — продължи Алън. — Всяка нощ. Ходила ли си в Бостън, Шелби?

— Ъ-ъ-ъ… Да — успя да произнесе, като се бореше с обземащата я слабост. Безпомощно вдигна поглед към балоните. Как можеше човек да се бори с нещо, което бе толкова нематериално, че плуваше под тавана?

— Искам да те заведа там през есента, когато мирише на мокри листа и на дим.

Шелби си каза, че сърцето й не пърха.

— Алън, не ти се обадих да си говорим за Бостън. Ще ти го кажа съвсем просто. Искам да престанеш да ми се обаждаш, искам да престанеш да се отбиваш и… — Започна да повишава глас, защото си го представи как слуша с неговата търпелива, сериозна усмивка и спокойни очи. — Искам да престанеш да ми изпращаш балони и прасета и всичко! Ясно ли е?

— Съвсем. Прекарай деня с мен.

Можеше ли този човек някога да загуби спокойствието си? Не понасяше спокойни мъже.

— За Бога, Алън!

— Ще го наречем експериментална разходка — предложи той със същия равен тон. — Не среща.

— Не! — отсече тя, едва сдържайки смеха си. Не можеше да го понася, опита си да си напомни. Предпочиташе по-безвкусни, по-непосредствени мъже. — Не, не, не!

— Не звучи достатъчно бюрократично? — Гласът му бе толкова спокоен, толкова… Сенаторски! Прииска й се да изпищи, но писъкът опасно приличаше на смях.

— Добре, нека да помисля… Стандартен дневен поход за разширяване на приятелските отношения между враждуващи кланове.

— Отново се опитваш да бъдеш чаровен — измърмори Шелби.

— Успявам ли?

На някои въпроси бе най-добре да не се обръща внимание.

— Алън, наистина не знам как да се изразя по-ясно.

Дали това бе част от привлекателността й, помисли той — фактът, че непокорната циганка за един миг можеше да се превърне в царствена дама? Съмняваше се дали тя имаше представа, че бе едновременно и едното, и другото.

— Имаш чудесен глас. Кога ще бъдеш готова?

Шелби се намуси и се замисли.

— Ако аз се съглася да прекарам известно време с теб днес, ще престанеш ли да ми изпращаш разни неща?

Алън дълго мълча.

— Ще приемеш ли думата на един политик?

Сега вече тя не можа да не се разсмее.

— Добре, тук ме закопа.

— Днес е много хубав ден, Шелби. Повече от месец не съм имал свободна събота. Излез с мен.

Тя нави шнура на телефона около пръста си. Един отказ би прозвучал толкова дребнаво, толкова злобно. Той наистина молеше за толкова малко, а по — дяволите — тя искаше да го види.

— Добре, Алън. Всяко правило от време на време трябва да се нарушава по малко, за да се докаже, че наистина е правило.

— Щом казваш. Къде искаш да отидем? В Националната галерия има изложба на фламандското изкуство.

Устните й трепнаха.

— В зоологическата градина — отсече Шелби и зачака реакцията му.

— Прекрасно — съгласи се той веднага. — Ще бъда там след десет минути.

Тя с въздишка реши, че това просто не бе мъж, който лесно можеше да бъде разубеден.

— Алън, не съм облечена.

— Ще бъда там след пет минути.

Шелби прихна и затръшна телефона.

— Харесват ми змиите. Те са толкова хлъзгаво надменни.

Докато Алън гледаше, тя се притисна към стъклото да види по-отблизо една боа, която изглеждаше по-скоро отегчена, отколкото надменна. Когато предложи зоологическата градина, не бе сигурна дали го бе направила, защото й се ходеше, или защото много искаше да види как ще реагира той. Не трябваше кой знае колко да мисли, за да разбере, че и двете предположения бяха верни.