Нора Робъртс - Всичко е любов

Ала устните му бяха прекалено изкусителни, вкусът му прекалено примамлив. А здрачът все още озаряваше тъмнеещото небе. Шелби се отдаде на удоволствието по-дълго, отколкото би трябвало… И не толкова дълго, колкото би искала.

— Алън… — Той почувства името си устните си, преди тя да се отдръпне. За момент очите им останаха приковани, а ръцете им държаха телата здраво притиснати. В лицето му имаше сила. Това бе лице, на което можеше да се довери. Но между тях имаше толкова много неща, — По-добре да тръгваме — прошепна Шелби. — Почти се стъмни.

Домът на Дитмайърови бе осветен, въпреки че небето на запад още светлееше. Когато излезе от колата, Шелби можеше да види буйните храсти в скалистата градина. Майка й вече бе тук, разбра тя, като забеляза дипломатическия номер на линкълна в алеята.

— Познаваш ли посланик Диленьо? — Шелби подаде ръка на Алън.

— Бегло.

— Той е влюбен в майка ми. — Отметна бретона от очите си и се обърна към него, — Не е единственият, ала ми се струва, че към него тя е благосклонна.

— Това забавлява ли те? — Алън я погледна и натисна звънеца.

— Малко — призна тя. — Много е сладко. Изчервява се. — Бързо се засмя. — Странно е една дъщеря да гледа как майка й се изчервява заради мъж.

— Ти не би ли? — Алън плъзна пръст по бузата й и Шелби напълно забрави за майка си.

— Какво не бих ли?

— Не би ли се изчервявала? — попита той и обрисува брадичката й. — Заради мъж.

— Веднъж ми се случи. Аз бях дванайсетгодишна, а той на трийсет и две. — Трябваше да говори, просто за да не забрави коя е. — Той… Ъ-ъ-ъ… Беше дошъл да поправи бойлера.

— Как те накара да се изчервиш?

— Усмихна ми се. Имаше един нащърбен зъб, който ми се стори наистина секси.

Алън прихна и я целуна точно в момента, в който Майра отвори вратата.

— Охо! — Тя не се и опита да прикрие доволната си усмивка. — Виждам, че вие двамата сте се запознали.

— Какво те кара да мислиш така? — попита Шелби безгрижно и влезе.

Майра погледна от единия към другия.

— Усещам ли миризма на ягоди? — попита тя сладко.

— Лампата ти. — Шелби я погледна любезно и посочи кутията, която Алън носеше. — Къде искаш да я сложим?

— О, просто я остави тук, Алън. Толкова е приятно да се съберат само няколко приятели — продължи Майра и хвана и двамата под ръка. — Така клюките са много по-интимни. Хърбърт, налей две чаши от този чудесен аперитив. Трябва да го опитате — обърна се тя и към Шелби, и към Алън. — Току-що открих този разкошен къпинов ликьор.

— Здравей, Хърбърт. — Шелби се приближи към съдията и звучно го целуна. — Отново си плавал — засмя се тя на изгорелия му от слънцето нос. — Кога ще отидем на плажа да караме сърф?

— Детето почти ме кара да си мисля, че мога да го направя — отвърна той и я прегърна. — Радвам се да те видя, Алън. — Лицето му бе изпъстрено с добродушни старчески бръчки, които караха хората да забравят, че бе една от най-важните фигури в юридическите среди. — Мисля, че познаваш всички. Ще ви донеса напитките.

— Здравей, мамо. — Шелби се наведе да целуне майка си по бузата и вниманието й бе привлечено от изумрудените й обеци. — Не съм ги виждала, иначе веднага щях да ти ги поискам назаем.

— Антон ми ги даде. — По страните й изби лека руменина. — Като… благодарност за приема, който му организирах.

— Разбирам. — Погледът на Шелби се насочи към елегантния французин до майка й. — Имате изключителен вкус, посланик — каза тя и му подаде ръката си.

Очите му проблеснаха и той поднесе китката й към устните си — жест, който според Шелби компенсираше обеците.

— Изглеждаш прекрасно, както винаги, Шелби. Сенаторе, за мен е удоволствие да ви видя в такава непринудена обстановка.

— Сенатор Макгрегър — усмихна му се Дебора, — не знаех, че се познавате с Шелби.

— Работим върху разрушаването на една стара семейна традиция. — Алън пое чашата, която съдията му подаваше.

— Има предвид стара семейна вражда — обясни Шелби, като видя неразбиращото изражение на майка си. Опита ликьора, одобри го и приседна на облегалката на фотьойла на Майра.

— О… О! — повтори Дебора, припомняйки си. — Кембълови и Макгрегърови са били кръвни врагове в Шотландия. Макар че не мога да си спомня защо точно.

— Те са откраднали нашата земя — вметна Алън.

— Ти така казваш. — Шелби му хвърли един поглед и отново отпи. — Ние сме получили земята на Макгрегърови по силата на кралски декрет. Те не го приели.

Той й се усмихна замислено:

— Би ми било интересно да те чуя как ще разискваш този въпрос с баща ми.