Нора Робъртс - Всичко е любов

— Ти отиваш на малкото… събиране на Майра?

— Да. Готова ли си?

Шелби присви очи, чудейки се как ли Майра бе могла да научи името на изпращача на ягодите.

— Кога те покани?

— М-м-м? — Вниманието му бе насочено към начина, по който тънката дантела се издигаше край врата й. — Миналата седмица… У Райт.

Подозренията й донякъде се разсеяха. Може би в края на краищата това бе просто съвпадение.

-Е, благодаря за поканата, сенаторе, но ще отида с моята кола. Ще се видим на предястията.

— Тогава ще се кача при теб — съгласи се той добродушно. — Нали не искаме да изхвърляме във въздуха повече въглероден двуокис, отколкото е необходимо? Да занеса ли това в колата?

Шелби стисна по-здраво кутията, почувствала, че удържа по-слабо положението в други области. Причината бе в тази ужасно сериозна усмивка и в тези замислени очи, реши тя. Те караха една жена да мисли, че е единствената, която е гледал така.

— Алън — подзе Шелби, малко изненадана от настойчивостта му. — Какво е това?

— Това… — Той се наведе и улови устните й със своите, докато пръстите й едва не пробиха дупки в твърдия картон на кутията. — Това е нещо, което нашите предшественици биха нарекли обсада — довърши Алън тихо. — А Макгрегърови са прочути с умението си в обсадата.

Дъхът й трепна и се сля с неговия.

— И в ръкопашния бой не си слаб.

Той се засмя и щеше отново да я целуне, ако не бе успяла да отстъпи крачка назад.

— Добре. — Тя пъхна кутията в ръцете му с чувството, че това бе стратегически ход. — Не искам да бъда порицана като замърсител на околната среда. Ти карай — реши с внезапна усмивка. — Така ще мога да пийна още една чаша вино.

— Оставила си телевизора включен — напомни й Алън, като й направи път да мине.

— Няма значение, и без това е счупен. — Шелби се спусна по стръмните стълби, без да се тревожи от крехките си токове. Слънцето почти бе залязло и хвърляше червени отблясъци в потъмняващото мрачно небе. Като стигна до тясната алея, тя се засмя и се обърна към Алън: — Твой ред да караш, как пък не! Ала това не е среща, Макгрегър. Да го наречем… Цивилизовано временно споразумение. Звучи достатъчно бюрократично. Харесва ми колата ти — добави Шелби и потупа капака на мерцедеса му. — Много улегнала.

Алън отвори багажника и сложи вътре кутията. Докато го затваряше, погледна към Шелби:

— Имаш интересен начин да обидиш някого.

Тя се засмя със своя безгрижен и леко дрезгав смях и се приближи към него.

— По дяволите, Алън, харесваш ми. — Обви ръце около врата му и го възнагради с една приятелска прегръдка, от която го прониза желание. — Наистина ми харесваш — повтори Шелби и отметна глава със закачлива усмивка, от която цялото й лице се озари. — Сигурно бих могла да кажа това на десет други мъже, които така и да не разберат, че ги обиждам.

Ръцете му обгърнаха кръста й.

— Значи получавам червена точка за схватливост.

— И за някои други неща. — Погледът й се спусна към устните му и тя почувства как силата на копнежа изтрива всички нейни спомени и клетви. — Ще се мразя за това — прошепна тихо Шелби. — Ала искам пак да те целуни. Тук, докато светлината избледнява. — Очите й се върнаха към неговите, все още усмихващи се, но потъмнели от предчувствие, което нямаше нищо общо с отстъпление. — Винаги съм мислила, че при залез слънце можеш да правиш лудории без никакви последствия. — Обви по-здраво ръце около врата му и притисна устните си към неговите.

Той внимаваше, много внимаваше да не се поддаде на настойчивото желание да я привлече по-близо. Този път щеше да я остави тя да го води и по този начин да води и себе си там, където искаше и двамата да стигнат.

Светлината бавно угасваше. От другата страна на улицата срещу магазина се чу нетърпелив автомобилен клаксон. През прозореца на близкия апартамент долетя миризмата на сос за спагети и звуците на стар запис на Гершуин. Шелби се притисна към Алън и почувства бързите равномерни удари на сърцето му срещу своето.

Вкусът му имаше същия омаломощаващ аромат, който помнеше. Тя не можеше да повярва, че толкова дълго бе живяла, без да познава точно този вкус. Изглеждаше й още по-малко възможно да живее без него сега. Както и без усещането за тези силни уверени ръце около нея, без здравото тяло, което излъчваше едновременно сигурност и опасност.

Той би могъл да я защити, ако нещо я заплашваше. Би могъл да я доведе до ръба на пропастта, която Шелби така старателно избягваше. Тя добре разбираше, че би могъл да я накара да пристъпи и отвъд ръба.