Нора Робъртс - Всичко е любов

Нямаше значение, че бе успяла да прекара приятно остатъка от вечерта у Дитмайърови. Въпреки това Алън я бе спрял насред крачка пред вратата й с една от онези дълги, опустошителни целувки. Не бе настоял да влезе. Тя би могла да му бъде благодарна за това, ако не подозираше, че бе част от добре обмислената му обсада. Объркай врага, атакувай го със съмнения, остави го на ръба на нервите. Много умна тактика.

От няколко дни той бе в Бостън — Шелби го знаеше, защото й се бе обадил да й го съобщи, въпреки че с нищо не го бе поощрила. Каза си, че това е една временна отсрочка. Ако Алън бе на няколкостотин километра, не можеше неочаквано да се появи пред вратата й. Зарече се, че когато и ако се появи отново, тя няма да отключи вратата. Много й се искаше да вярва, че би могла.

После, по средата на седмицата, дойде прасето — голямо, натъпкано с лавандула прасе с глуповата усмивка и плюшени уши. Шелби се опита да го напъха в един шкаф и да забрави за него. Той изглежда знаеше, че пътят да достигне до нея минаваше през чувството й за хумор. Тя не допускаше, че Алън го има — не трябваше да го има, обаче го имаше. Как можеше един човек с толкова консервативни и непоклатими възгледи за правилата и порядките да купува плюшени играчки? Шелби едва не се размекна. Приятно й бе да мисли, че той бе способен на такъв жест, особено след като това бе толкова нехарактерно за него. Приятно й бе да мисли, че тъкмо тя бе причината да се проявява тази негова черта. Но… Нямаше начин Алън да разколебае решителността й с една глупава играчка, предназначена за деца или лекомислени жени.

Нарече го Макгрегър и го остави на леглото си — една шега и за двамата, помисли Шелби. Прасето бе единственият Макгрегър, с когото щеше да спи.

Ала го сънуваше. През нощта, в голямото си месингово легло, независимо колко много бе работила, независимо с колко приятели се бе срещала, винаги се връщаше към него. Веднъж й се присъни, че десетина Макгрегъровци бяха обградили къщата й. Не можеше да излезе, без да бъде заловена. Не можеше да остане вътре, без да полудее. Събуди се, като проклинаше и него, и неговите обсади, и собственото си развихрено въображение.

Към края на седмицата тя си обеща, че няма да приема повече никакви пратки и че просто ще затвори телефона, когато чуе гласа на Алън. Ако увещанията и спокойствието не успяваха да го вразумят, откровената грубост щеше да успее. Дори един Макгрегър трябваше да има някакъв здрав разум.

Поради режима, който си бе наложила през седмицата, Шелби даде на Кайл ключовете от магазина с указанието в събота да отвори в десет часа. Тя щеше да се наспи. Нямаше нужда да ходи в работилницата си, дори ако все още й бе останало някакво вдъхновение. През последните няколко дни бе измислила достатъчно неща, за да й стигнат за седмици наред. Сега щеше да вложи също толкова мисъл и енергия в идеята просто да мързелува.

Шелби чу, че на вратата се чука, размърда се под завивките и се изкуши просто да не обръща внимание. Все още полузаспала, се изтърколи от леглото. Просто, не й бе в характера да не отговори на телефонен звън или на чукане. Спъна се в халата, който снощи бе хвърлила на пода и това й напомни да го навлече, докато излизаше от стаята. Отвори вратата, примижала от светлината.

— Добро утро, госпожице Кембъл. Имате още една пратка.

На прага стоеше усмихнато момчето, което й бе донесло ягодите и прасето.

— Благодаря. — Прекалено сънена, за да си спомни клетвите, тя протегна ръка. Той й връчи преплетените връзки на двадесетина розови и жълти балони.

Момчето си отиде и Шелби влезе вътре, преди да се бе събудила достатъчно, за да осъзнае какво се бе случило.

— О, не! — Вдигна поглед и видя как балоните танцуват на върха на връзките си. Отдолу на панделка висеше малък бял плик.

Нямаше да го отвори, реши тя. И без това знаеше от кого е. От кого друг? Не, нямаше да го отвори. Всъщност, щеше да намери една карфица и да спука всички балони, до последния. Какво бяха те, освен връзка горещ въздух? Това бе смешно. За да си го докаже, пусна връзката и балоните отплуваха към тавана. Ако той мислеше, че ще я победи с глупави подаръци и остроумни бележчици… Значи бе абсолютно прав, по дяволите!

Шелби подскочи, не стигна със сантиметри и изруга. Примъкна един стол, покатери се на него и сграбчи плика.

„Жълтото е като слънчева светлина, розовото, като пролет. Сподели ги с мен. Алън.“

— Побъркваш ме — измърмори тя, изправена върху стола с картичката в едната ръка и балоните в другата. Откъде знаеше, откъде можеше да знае какво може да й подейства? Ягоди, прасета, балони… Беше безнадеждно. Шелби ги гледаше и й се искаше да не й идва да се усмихне.