Нора Робъртс - Всичко е любов

Захапа една ягода и сокът и сладостта избухнаха в устата й — чувствен вкус, наполовина слънце, наполовина земя. Спомни си, че точно така бе избухнал и вкусът на Алън.

Защо не й изпрати нещо обикновено, като например цветя? Цветята можеше да подмине и да забрави. Погледна отново в кошницата, пълна с ягоди, блестящо червени и молещи да бъдат опитани. Как можеш да се справиш с мъж, който ти изпраща кошница с ягоди в една пролетна утрин?

Той го е знаел, разбира се, реши изведнъж тя. Човек като него трябва бързо и точно да преценява хората. Изпита едновременно възхищение и раздразнение. Не обичаше толкова лесно да бъде разгадана, но… Не можеше да не уважава някого, който можеше да го направи.

Без да затваря кошницата, посегна към телефона.

Алън бе изчислил, че имаше между петнадесет и двадесет минути, докато започне заседанието на Сената. Щеше да използва това време, за да прегледа предлаганите съкращения в бюджета. Трябваше да се намали дефицита, който опасно се доближаваше до два милиарда, но според Алън предлаганите съкращения на разходите за образование бяха неприемливи. Конгресът вече частично бе отхвърлил исканите намаления за социални разходи и той имаше чувството, че можеше да разчита на достатъчна подкрепа, за да предотврати прекаленото орязване на образованието.

В ума му обаче се въртяха не само дефицити и бюджети. Макар да бе пролетта след година на избори, с Алън се бе сближил водачът на мнозинството в Сената — човек, който можеше да не каже нищо, докато говори, без да спре дори колкото да си поеме дъх. Алън разбра, че го преценяват и не трябваше да има свръхестествена проницателност, за да разбере, че го смятат за надеждата на партията за следващите избори. Ала дали самият той искаше най-високото стъпало?

Бе мислил за това — нито беше глупав, нито му липсваха амбиции. И въпреки това приемаше, че ако решеше да се насочи към президентския пост, това щеше да стане след още петнадесет, а може би и двадесет години. Възможността да направи този ход по-рано, по настояване на своята партия, трябваше внимателно да се обмисли.

Въпреки това според баща му нямаше никакво съмнение, че най-големият му син щеше да се кандидатира за президент. И щеше да спечели. Дениъл Макгрегър обичаше да мисли, че все още държи конците на живота на своите деца. Понякога те му подаряваха тези илюзии. Алън още си спомняше как миналата зима сестра му обяви, че е бременна. Тогава вниманието на Дениъл бе насочено изцяло към нея и към женитбата на брат му Кейн, затова върху Алън нямаше такъв натиск. Засега, помисли той кисело. Нямаше да мине много време, преди да получи едно от прочутите телефонни обаждания от баща си:

„Майка ти се е затъжила. Тя се тревожи за теб. Кога ще намериш време да наминеш? Защо още не си женен? Сестра ти не може сама да продължава рода, нали знаеш.“

Може би опростяваше разговора, помисли той с усмивка, но същността щеше да е тази. Странно, винаги бе успявал да подмине с вдигане на рамене мнението на баща си за женитбата и децата. Ала сега…

Как така една жена, с която се бе запознал само преди няколко дни, го караше да мисли за брак? Хората нямат желание да се обвързват с някого, когото почти не познават. Та тя дори не бе от типа жени, които преди му харесваха. Не бе изискана и студена. Нямаше да е непретенциозна, нито да се превърне в една приятна домакиня на елегантни политически вечери. Нямаше да бъде блага и снизходителна и щеше да е всичко друго, но не и тактична. И, добави Алън с лека усмивка, Шелби дори не искаше да вечеря с него.

Предизвикателство. Тя щеше да бъде предизвикателство, а той винаги бе обичал да се справя с предизвикателствата. Ала не това бе причината. Загадка. Шелби бе загадка, а Алън винаги бе обичал да разрешава загадките, стъпка по стъпка. Но и това не бе причината. Тя имаше енергията на много младите, опитността на художник и пламенността на бунтар. Имаше страст, която не тлееше, а кипеше в очи, кротки като мъглива вечер. Имаше устни на дете, привлекателност на жена и ум, който никога не би се придържал към неговата логическа схема на последователно мислене. Привличането между тях бе почти абсурдно. И все пак…

И все пак, на тридесет и пет години той изведнъж бе повярвал, че съществува такова явление като любов от пръв поглед. Затова щеше да се бори със своето търпение и упоритост срещу нейната пламенност и енергия и да види кой в края на краищата щеше да победи. Ако всъщност можеше да има победител между маслото и водата.