Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

— Моля те. Сега ще ми кажеш, че всичко се е променило, след като си ме опознал. Започнал си да държиш на мен. Спести си клишето.

— Хареса ми да съм с теб, Тия. Това не влизаше в плана ми.

— Планът ти е пълен провал. Пусни ми ръцете.

— Съжалявам, че те нараних.

Звучеше ужасно, но нищо друго не му идваше наум.

— Кълна се в Бога, не исках да те нараня.

— Пусни ми ръцете — повтори Тия, а когато той го направи, отстъпи назад. — Не мога да ти помогна, а и дори да можех, вече не бих го направила. Но можеш да се утешиш с мисълта, че няма да помогна и на Анита Гай. Безполезна съм и за двама ви.

— Не си безполезна, Тия. Не е вярно. И не говоря за орисниците.

Тя поклати глава.

— Няма какво повече да си кажем. Уморена съм. Искам да си тръгнеш.

— Не искам да те оставям по този начин.

— Страхувам се, че ще ти се наложи. Наистина нямам какво повече да ти кажа. Или поне нищо смислено.

— Хвърли нещо тогава — предложи й той. — Удари ме. Развикай ми се.

— Така само ще те улесня — отвърна Тия, като си помисли, че се нуждаеше от усамотение в пещерата си, както и да запази остатъците от гордостта си. — Помолих те да си тръгнеш. Ако съвестта те гризе поне малко заради това, което ми причини, ще уважиш желанието ми.

Останал без избор, Мълаки се запъти към вратата. Обърна се и се вгледа в застаналата до прозореца Тия.

— Когато те погледнах за първи път — каза той тихо, — имам предвид, когато наистина те погледнах, единственото, за което мислех, бе, че имаш най-прекрасните и тъжни очи на света. И оттогава непрестанно мисля за тях. Това не е краят. Със сигурност не е краят.

Тия въздъхна тежко, когато вратата се затвори зад него.

— Това ще реша само аз.

Улиците в Коув бяха стръмни. Също като в Сан Франциско, тръгваха от залива и продължаваха нагоре под изморителен за краката ъгъл. На хълма, към който водеше една от уличките, бе кацнала красива къща, боядисана в бледозелено, с пъстра градина зад ниската каменна ограда.

Вътре имаше три спални, две бани, всекидневна с телевизор, който се нуждаеше от подмяна, и удобно канапе, тапицирано с дамаска на сини и бели карета. Имаше и малка гостна и трапезария, където мебелите бяха излъскани до блясък, а дантелените завеси бяха поизлинели с годините.

На стената висяха снимки на Джон Кенеди, папата и една на „Святото сърце на Иисус“. Това трио винаги бе потискало Мълаки толкова много, че той сядаше в стаята само ако нямаше друга възможност.

Докато навърши двадесет и четири години и се премести в апартамента на пристанището, той бе живял в същата тази къща, бе споделял една от спалните с брат си и се беше борил за надмощие в банята със сестра си.

Откакто се помнеше, кухнята бе мястото за сбирки. Сега той се разхождаше нервно там, докато майка му белеше картофи за вечеря.

Беше се върнал преди два дни, а през първия бе затрупан от работа. Беше изкарал едно от двете корабчета за обиколки, тъй като Ребека му натякваше, че през по-голямата част от лятото не се бе занимавал с тази работа. А после бе преглеждал документи, докато очите го засмъдяха.

Беше изкарал двадесет и четири часов работен ден и още десет тежки часа през втория ден. Но не бе успял да прогони нито чувството за вина.

— Измий картофите — нареди му Айлин. — Това ще ти осигури друго занимание, освен нервниченето.

— Не нервнича. Мисля.

— Да бе!

Тя отвори фурната и погледна печеното. Беше любимото ядене на Мълаки. Айлин бе приготвила неделното меню в средата на седмицата с надеждата да го разведри.

— Момичето е имало пълно право да те изрита, а ти просто ще трябва да се примириш с тази мисъл.

— Знам, но си мислех, че ще разбере мотивите ми, след като се успокои. И поне ще ми даде шанс да се реванширам. Но не отговаря на проклетия телефон, нито отваря вратата. Вероятно е изхвърлила цветята, които й изпратих — промърмори той намръщено. — Кой би могъл да си помисли, че има такъв характер!

— Твърд друг път. Просто чувствата й са наранени. Така е, когато смесваш работата с личните ангажименти.

— Случайно станаха лични.

Айлин се обърна към него и го погледна с обич.

— Да, така е. Това е чудото на живота. Никога не знаеш кога някой или нещо ще те накара да смениш посоката.

Тя започна да бели морковите, които щяха да допълнят гарнитурата на печеното.

— Цветята не вършеха работа и при мен, когато баща ти ме вбесеше.

Мълаки се усмихна.

— А какво вършеше работа?

— Преди всичко времето. Една жена има нужда да се цупи известно време и да види, че мъжът страда заради греховете си. А след това е нужно да й падне на колене. Обичам мъже, които знаят как да молят за прошка.