Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

— Всъщност не беше разправия. Но тя вероятно ще е разстроена, когато се прибереш у дома довечера.

— Ако майка ти не е разстроена, когато се прибера у дома, ще реша, че съм сбъркал къщата.

Той я потупа разсеяно по гърба, което й показа, че мислите му вече бяха далеч от нея.

— Чудех се дали мога да поговоря с теб за минута. За трите орисници?

Вниманието му се насочи обратно към нея.

— Какво за тях?

— Онзи ден водих интересен разговор, който ми напомни за тях. И за дневника на Хенри Уайли. Той събуди интереса ми, когато бях малка, и бих искала да го прочета отново. Всъщност, смятах, че мога да включа част от легендата за тези статуетки в новата си книга.

— Този интерес май идва съвсем навреме. Анита Гай ми говори за тези статуетки преди няколко седмици.

— Да, мама ми каза. Мислиш ли, че тя знае нещо за фигурките?

— Ако е така, то аз не успях да измъкна нещо съществено от нея — отвърна той, като сложи очилата си и се усмихна широко. — А се опитах. Ако Анита открие една от статуетките, това ще предизвика страхотен интерес в нашите среди. С две ще е направо фурор. Но трябва да имаш комплекта от трите, за да направиш истински удар.

— А според дневника, третата може да е изгубена в Атлантическия океан. Но все пак съм заинтересувана. Имаш ли нещо против да взема дневника?

— Дневникът е много ценен за семейството — започна баща й. — А и има огромна историческа и парична стойност, като се има предвид възрастта му, а и авторът.

В друг случай Тия вероятно щеше да се откаже.

— Ти ми позволи да го прочета, когато бях на дванадесет години — напомни му тя.

— Надявах се, че ще проявиш интерес към семейната история и бизнес.

— А аз те разочаровах. Съжалявам. Но много бих се радвала да го видя. Мога да го прочета тук, ако предпочиташ да не го нося у дома.

Баща й направи нетърпелив жест.

— Ще отида да ти го донеса. В сейфа е.

Тия затвори очи, когато баща й тръгна, после се върна във фоайето и седна на канапето да го изчака.

Тя се надигна от мястото си, когато баща й се върна.

— Благодаря ти — каза Тия и притисна меката избеляла кожа към гърдите си. — Ще бъда много внимателна с дневника.

— Ти си много внимателна с всичко, Тия — отвърна баща й, като й отвори вратата. — И затова мисля, че ще се разочароваш.

— Къде ходи? — попита Мълаки, като я погали по ръката.

Тия отново насочи вниманието си към него.

— О, нищо интересно. Съжалявам. Не съм много добра компания тази вечер.

— Аз би трябвало да реша това.

Тази вечер Тия бе разсеяна. Едва бе докоснала храната си, макар Мълаки да бе сигурен, че беше приготвена точно според инструкциите й. Явно мислите й я унасяха нанякъде и тогава в очите й се появяваше тъга, която свиваше сърцето му.

— Кажи ми какво те притеснява, скъпа.

— Нищо.

Приятно й беше, когато я наричаше „скъпа“.

— Наистина, нищо сериозно. Само семейна…

Не, не можеше да каже „разправия“. Никой не бе повишил тон, не си бяха разменили гневни думи.

— Семейно недоразумение. Успях да разстроя майка ми и да раздразня баща ми, при това за рекордно кратко време.

— И как го постигна?

Тия зарови из чинията си. Още не му беше казала за дневника. Докато се прибере в апартамента си, вече се чувстваше прекалено изморена и потисната, за да отвори овехтелия дневник. Беше го увила грижливо и го бе пъхнала в чекмеджето на бюрото си. А и всъщност не дневникът бе причинил проблемите, а тя самата.

— Майка ми не се чувстваше добре, а аз й оказах отпор.

— Аз винаги оказвам отпор на майка ми — утеши я Мълаки. — А тя ме поглежда гневно и после се захваща със собствената си работа.

— Това не помага при майка ми. Тя се тревожи за мен.

Тревожи се за здравето ми. Тревожи се, че се интересувам от мъж, когото почти не познавам, помисли си тя.

— Имах много проблеми със здравето, когато бях малка.

— Сега изглеждаш съвсем здрава — каза Мълаки, като целуна пръстите й с надеждата да я накара да се усмихне. — Определено се чувствам… превъзходно, когато се приближа до теб.

— Женен ли си?

Шокът, изписан на лицето му, й даде нужния отговор и я накара да се разгневи на себе си, че му бе задала такъв въпрос.

— Какво? Женен? Не.

— Съжалявам, съжалявам. Такава идиотка съм. Споменах на мама, че се виждам с мъж и преди да се усетя какво става, тя твърдеше, че си женен и се стремиш само към парите ми, а пък аз се наслаждавам на неприлична и незаконна връзка, която ще ме остави с разбито сърце и без грош, вероятно дори и готова на самоубийство.