Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

— Загубена? — шокирано повтори Алма. — Не мога да разбера откъде в главата ти идват такива квалификации.

— Да — въздъхна Тия и се обърна към прозореца. — Обзалагам се, че не можеш. Но няма нужда да се тревожиш. Той е в Ню Йорк само за няколко дни. Скоро ще се върне в Ирландия и надали някога ще се видим отново. Обещавам ти, че ако ми предложи да ми продаде мост над река Шанън или измисли друга велика възможност за инвестиция, ще я отхвърля. А междувременно, чудех се дали знаеш къде е дневникът на Хенри Уайли. Бих искала да го проуча.

— Откъде да знам? — попита Алма, като взе носна кърпичка и попи очите си. — Попитай баща си. Очевидно моите грижи и съвети са безполезни за теб. Не знам защо въобще си правиш труда да идваш тук.

— Съжалявам, че те разстроих — извини се Тия, като се приближи до майка си и отново я целуна по бузата. — Обичам те, мамо. Много те обичам! Почини си.

— Искам да се обадиш на доктор Риалто — нареди Алма, докато Тия се отдалечаваше.

— Добре, ще го направя.

Тия реши да живее рисковано и взе такси до „Уайли“. Познаваше се достатъчно добре, за да е сигурна, че ако се прибере у дома в сегашното си настроение, щеше да започне да нервничи и накрая да реши, че майка й е права. И за здравето й, и за Мълаки, и за отношението на противоположния пол към нея.

Най-лошото бе, че й се искаше да се прибере у дома. Да дръпне завесите и да се сгуши в пещерата си с хапчетата, ароматотерапията и хладен компрес върху очите.

Точно като мама, отвратено си помисли тя.

Трябваше да е заета с нещо, да се съсредоточи върху някакъв проблем, а дневникът и орисниците бяха ребус, който щеше да поддържа мозъка й ангажиран.

Тя плати на таксито, слезе и застана на тротоара пред „Уайли“. Както винаги, Тия изпита гордост и благоговение. Красивата старинна къща с оловни стъкла на прозорците и витраж на вратата стоеше тук от сто години.

Когато Тия беше малка, баща й, въпреки мрачните предсказания и предупреждения на Алма, я водеше тук със себе си веднъж седмично. В тази вълшебна съкровищница, в пещерата на Аладин. Говореше й търпеливо за епохи, стилове, дърво, керамика и стъкло, за изкуство и за събираните от хората ценни старинни предмети, които с времето добиваха още по-голяма стойност.

Тия беше учила с охота, защото много искаше да го радва, но никога не бе успяла да достави удоволствие и на двамата си родители, да балансира в постоянната битка, която водеха за нея.

Беше се страхувала да не допусне грешка и да го изложи, затова езикът й се връзваше пред клиентите, а инвентарната система я хвърляше в ужас. Накрая баща й я обяви за безнадеждна и тя не го обвиняваше за това.

И все пак, когато влезе вътре, отново изпита гордост. Всичко беше толкова красиво, а въздухът ухаеше на цветя и препарат за полиране на мебели.

За разлика от дома на родителите й, нещата тук се сменяха непрекъснато. Тия винаги се изненадваше, когато виждаше, че липсва някой познат предмет, на чието място сега стоеше нов. Промените тук й действаха вълнуващо. Тя тръгна през фоайето, като се възхити на извивките на канапето, което вероятно бе френско и датираше от деветнадесети век. Страничните масички с позлата също бяха нови, но Тия помнеше свещниците в стил рококо от последното си посещение тук, преди да потегли за Европа.

Тя влезе в първата зала и видя баща си.

Неговият вид също винаги я изпълваше с гордост и възхищение. Беше толкова хубав и елегантен. Косата му беше сребриста и гъста, а веждите му — катраненочерни. Носеше малки квадратни очила, зад които се виждаха тъмни, умни очи.

Костюмът му беше италиански, тъмносиньо райе, скроено специално за стройната му фигура.

Той се обърна и погледна към нея. След почти незабележимо колебание, й се усмихна широко. Подаде фактурата на продавача, с когото говореше, и тръгна към нея.

— Е, пътешественицата се завърна — каза той, като се наведе и я целуна леко по бузата.

Тия си припомни как навремето баща й я подхвърляше във въздуха и тя пищеше от удоволствие, как големите му, силни ръце я хващаха.

— Не искам да те прекъсвам.

— Не се притеснявай. Как мина пътуването?

— Добре. Много добре.

— Ходи ли да се видиш с майка си?

— Да — отговори тя, като се загледа мрачно в изложения старинен бюфет. — Идвам направо оттам. Съжалявам, но имахме известни разногласия. Страхувам се, че мама ми е доста ядосана.

— Имала си разногласия с майка си? — попита той учудено, като присви очи, а после свали очилата си и ги избърса със снежнобяла носна кърпа. — Мисля, че това се случи за последен път в началото на деветдесетте години. За какво беше разправията?