Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

Въздухът беше тежък и толкова ужасно горещ, че ленената й блуза подгизна от пот още преди да измине краткото разстояние до Парк Авеню. Но тя вървеше спокойно и си тананикаше наум.

Обичаше Ню Йорк. Защо никога преди не бе осъзнавала колко много харесва родния си град с целия му шум, задръствания и претъпкани улици? Това е животът. Човек можеше да види толкова много неща, ако си направеше труда да погледне. Млади жени, които бутаха бебешки колички. Момче, което водеше шест малки кученца, подскачащи палаво около него. Елегантните черни лимузини, които водеха изискани дами на обяд или ги връщаха у дома след дълги обиколки из магазините. А и цветята в средата на улицата бяха толкова красиви. Също и издокараните в елегантни ливреи портиери, които стояха пред парадните входове на хотелите.

Един от тях, с плувнало в пот лице, я поздрави дружелюбно, когато мина покрай него.

Как съм могла да пропусна всичко това, зачуди се Тия, когато зави по хубавата сенчеста улица на родителите си. Съвсем просто. В редките случаи, когато излизаше от къщи, вървеше с наведена надолу глава, стискаше чантата си здраво и си представяше, че всеки момент ще я нападнат или ще бъде прегазена от автобус, поднесъл към тротоара.

Но вчера се бе разхождала с Мълаки. Бяха вървели по авеню „Медисън“. Бяха седнали в малко кафене на тротоара, където пиха студени напитки и си бъбриха небрежно. Мълаки говореше с всички. С келнера, с жената до тях, гушнала миниатюрно пуделче в скута си, което едва ли бе много хигиенично.

Той си побъбри с продавачите в „Барни“, обсъди качествата на различните шалове в един от ужасните бутици, които Тия обикновено избягваше, започна разговор с един от пазачите на „Метрополитън“, също и с продавача на хотдог.

Тия дори бе яла хотдог! И то насред улицата. Направо не можеше да повярва.

В продължение на няколко часа тя бе гледала града с неговите очи. Бе видяла красотата и величието, хумора и мръсотията на Ню Йорк.

И тази вечер отново щеше да ги види. С него.

Тя почти подскачаше от радост, когато стигна до дома на родителите си. От двете страни на входа имаше саксии с цветя. Тили, икономката, ги садеше и се грижеше за тях. Тия си спомни, че веднъж бе поискала да й помогне. Беше на около десет години, но тъй като майка й живееше в непрестанен страх от мръсотията, алергиите и насекомите, тя се бе отказала от идеята си.

Може би щеше да си купи един здравец, когато се прибираше у дома. Просто за да види какво щеше да стане.

Макар да имаше ключ, Тия винаги звънеше. Ключът беше за спешни случаи и използването му означаваше да декодира алармата, а после да обясни защо го е направила.

Тили, яка, набита жена със стоманеносива коса и меки кафяви очи, отвори вратата след секунда.

— О, госпожице Тия! Каква приятна изненада. Починахте ли си от пътуването? Много се зарадвах на картичката, която ми изпратихте. Всички онези красиви места…

— Да, много места — усмихна се Тия, като влезе в прохладното, тихо фоайе и целуна Тили по бузата с нежност, каквато изпитваше към малко хора. — Радвам се, че съм си у дома.

— Една от най-хубавите страни на пътуванията е прибирането у дома, нали? Изглеждате много хубава днес — отбеляза Тили с леко изненадан глас, като се вгледа в лицето на Тия. — Мисля, че пътуването ви се е отразило добре.

— Не би твърдяла същото преди един-два дни.

Тия остави чантата си на масичката във фоайето и се погледна във викторианското огледало над нея. Наистина изглеждаше хубава. Жизнерадостна и щастлива.

— Мама тук ли е?

— Горе е. Във всекидневната. Качете се, а аз ще ви донеса да пийнете нещо студено.

— Благодаря ти, Тили.

Тия тръгна по широкото красиво стълбище. Винаги бе обичала тази къща с елегантното й достолепие, съчетание от вкусовете на родителите й — любовта на баща й към антиките и нуждата на майка й от добре подредено пространство. Без този баланс, къщата вероятно щеше да представлява нещо като склад на „Уайли“. А сега обзавеждането бе стилно и красиво. Всяко нещо си беше на мястото и това място рядко се променяше.

Имаше нещо успокояващо в тази стабилност и дългогодишна традиция. Цветовете бяха светли и студени. Според майка й, това се отразявало добре на очите. Вместо букети с цветя, навсякъде се виждаха старинни купи, пълни с искрящи цветни стъкла.

Дамски ръкавици, украсени със скъпоценни камъни, вечерни чантички, игли за шапки, ръкавели, лорнети и кутийки за енфие бяха подредени зад идеално чисти стъкла. Температурата и влажността на въздуха се поддържаха стриктно от климатичната инсталация. В дома на семейство Марш винаги бе двадесет и два градуса с десет процента влажност.