Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

— Така ли?

Значи Анита не бе успяла да го изпревари.

— Поласкан съм.

Мълаки взе една от розите и й я подаде.

— Надявам се, вечерята да ти хареса.

Хареса й. И то много.

Ресторантът, който Мълаки бе избрал, бе тих, с приглушено осветление и дискретно обслужване. Толкова дискретно, че окото на келнера дори не трепна, когато тя си поръча салата без подправки, помоли да сварят рибата й и да й я сервират без сос.

Мълаки бе поръчал бутилка вино и тя прие да изпие една чаша. Позволяваше си го много рядко. Беше чела, че алкохолът унищожава мозъчните клетки. Разбира се, чаша червено вино беше полезна за сърцето. Тия никога не бе успяла да реши кое е по-важно в крайна сметка — сърцето или мозъкът.

Но Мълаки бе поръчал бяло вино.

Виното беше леко, а той се държеше толкова мило, че тя дори не забеляза колко често доливат чашата й.

— Толкова е интересно, че живееш в Коув — каза тя. — Още една връзка с „Лузитания“.

— И непряко с теб.

— Е, моите прапрародители били върнати тук за погребението им. Но предполагам, че отначало са били занесени в Коув. Всъщност, било е доста глупаво от страна на всички тези хора да предприемат подобно пътуване по време на война. Излишен риск.

— Никога не можем да сме сигурни кое останалите хора смятат за излишно или за риск. Или пък защо някои са оживели, а други — не. Моят прапрадядо не е бил от Ирландия.

Тя почти не обърна внимание на думите му. Когато й се усмихна, бавно и интимно, очите му изглеждаха невероятно зелени.

— Така ли? — попита тя.

— Да. Бил е роден в Англия, но прекарал по-голямата част от живота си тук, в Ню Йорк.

— Наистина ли?

— След трагедията бил лекуван от млада жена, която впоследствие станала негова съпруга. А страшното преживяване го променило. Преди това бил доста див. Е, поне тази история се разказва в семейството ми. Той очевидно се интересувал от един предмет, за който чул, че е в Англия. Тъй като си експерт по гръцка митология, може и да си чувала за него. Сребърните орисници.

Тия изненадано остави вилицата си.

— Статуетките ли имаш предвид?

Пулсът му се ускори, но той кимна небрежно.

— Да.

— О, сребърните фигурки. Трите орисници. Три отделни статуетки, които са били свързани някога в основата.

— Подобни истории често са доста поукрасени, нали? — каза той, като набоде парче телешко. — Три статуетки. Значи знаеш за тях?

— Разбира се. Хенри Уайли бил собственик на едната и тя потънала заедно с „Лузитания“. Според дневника му, той отивал в Англия, за да купи втората и да издири третата. Когато бях малка, тази история ми се стори толкова интересна, че реших да науча нещо за орисниците.

Мълаки изчака за момент.

— И какво откри?

— О, за статуетките — почти нищо. Всъщност, доста хора са на мнение, че те въобще не са съществували. Доколкото знам, Хенри Уайли може да е притежавал нещо съвсем друго — отвърна тя и сви рамене. — Но научих много за митичните орисници и продължих да чета. А колкото повече четях, толкова повече започвах да се интересувам от боговете. Нямах никакъв талант за семейния бизнес, затова превърнах собствения си интерес в кариера.

— Значи трябва да благодариш на Хенри за това.

Тия се усмихна. И тя самата винаги бе мислила същото.

— Прав си. Благодарна съм му.

Мълаки вдигна чашата си и я чукна в нейната.

— Да пием за Хенри и страстта му към орисниците.

Той остави разговора да се насочи на другаде. По дяволите, Тия беше много приятна компания, когато се отпуснеше. Виното накара очите й да заискрят, а страните й да порозовеят. Мисълта й скачаше бързо от тема на тема, а и остроумието й бе завидно, когато забравеше да се притеснява за онова, което излиза от устата й.

Мълаки си позволи цял час да се наслаждава на компанията й и не се върна към разговора за орисниците, докато се качиха в таксито.

— Хенри беше ли записал в дневника си как възнамерява да се сдобие с другите статуетки? — попита небрежно той, като се заигра с краищата на косата й. — Не те ли гризе любопитство дали наистина не съществуват?

— Хм. Не помня.

Главата й се въртеше леко от виното и тя се отпусна на гърдите му. Той обви ръка около раменете й.

— Бях на тринадесет, не на дванадесет, когато прочетох историята за първи път. Онази зима боледувах от бронхит — произнесе тя. — Май винаги съм имала по някоя болест, която да ме държи в леглото. Както и да е, бях прекалено малка, за да мисля как да тръгна към Англия, за да намеря някаква статуетка.