Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

Но ако и когато се съберяха… Анита прокара пръсти по плитката вдлъбнатина в основата, където Клото навремето била свързана с Лахезис. Заедно те бяха безценни. И не само това. Имаха невероятна сила. Носеха несметно богатство и власт над човешките съдби.

Пол не беше вярвал в съществуването им. Според него това беше само една хубава история. Нещо като Светия Граал за колекционерите на антики. Анита споделяше мнението му до момента, когато Мълаки Съливан поиска професионалното й мнение.

Беше детска работа да го съблазни, а после и да го заслепи със страст, докато той й се довери достатъчно, за да сложи статуетката в ръцете й. Беше му казала, че иска да я вземе, за да я провери и оцени. Да я проучи.

Беше й разказал повече от достатъчно и Анита се увери, че може да му отнеме статуетката безнаказано. Какво можеше да направи някакъв си задръстен ирландец, произлязъл от обикновен крадец, срещу жена с нейната безукорна репутация?

Кражбата й достави невероятно удоволствие.

Мълаки, разбира се, бе вдигнал шум, но парите и положението й, както и океанът между тях, я предпазиха от неприятностите. А както Анита бе очаквала, той се успокои след няколко седмици.

Не беше очаквала обаче, че ще я изпревари, дори и само временно, за останалите две фигурки. Тя си беше губила времето да разпитва деликатно сегашните собственици на „Антики Уайли“, докато Мълаки се бе насочил направо към Тия Марш.

Но пък не бе получил нищо от нея. Не беше имал време. В хотелската й стая и в лаптопа нямаше нищо, свързано със статуетките или с прапрадядо й.

А и по-дискретното претърсване на апартамента й в Ню Йорк не бе разкрило нищо интересно. Но Анита вярваше, че Тия е ключът поне към една от фигурките.

Анита реши да се заеме лично с проблема. Щеше да издири нюйоркските наследници на Уайт — Смит лично и да остави служителите си да проследят черната овца на семейството, докато тя ухажва каймака му.

А след като се сдобиеше с втората орисница, щеше да използва всичките си възможности и средства, за да открие третата.

Тия прекара първите двадесет и четири часа след завръщането си у дома в сън и в разходки по пижама из апартамента. Два пъти се събужда в тъмнината, без да осъзнава къде се намира. А когато си спомни, се отпусна доволно на възглавницата и заспа отново.

На втория ден си достави удоволствие с дълга вана, пълна с топла вода и лавандулово масло, после облече чиста пижама и отново си легна.

Събуди се късно и тръгна из апартамента, като спираше от време на време, за да докосне нещо — облегалката на стол, масата, тежкото преспапие на бюрото й. И през цялото време мислено си повтаряше: „Мое. Моите неща. Моят апартамент. Моята страна.“

Можеше да дръпне завесите и да се наслади на гледката към реката, на водата, която винаги я успокояваше и вълнуваше. Или да ги спусне отново и да си представи, че е в приятно, уютно убежище.

Никой не я чакаше. Нямаше нужда да се облича, да си прави прическа, да се подготвя психически и емоционално за обществени изяви.

Можеше да си остане по пижама цяла седмица и да не говори с никого. Можеше да си лежи в леглото — нейното собствено прекрасно легло — и да не прави друго, освен да чете и да гледа телевизия.

Разбира се, това нямаше да се отрази добре на гърба й. А и трябваше да започне да си готви и да се върне към обичайния си начин на живот. Витамините й свършваха, а и нямаше да е лошо да си купи банани, ако не искаше нивото й на калий да спадне прекалено много.

Но можеше да изкара още един ден. Само още един. Перспективата да не говори с никого, дори с продавачката в магазина, бе толкова чудесна, че си заслужаваше риска от недостига на калий.

За да успокои чувството си за вина, задето не бе звъннала на семейството си и не си бе направила труда да измине няколко пресечки до дома им, тя им изпрати писмо по електронната поща. После потвърди и следващия си сеанс с доктор Лоуенстайн по същия начин.

Обичаше електронната поща и благодареше на бога, че живее във време, когато бе възможно да комуникираш с някого, без да говориш.

Въпреки всички предпазни мерки обаче, бе почти сигурна, че е настинала. Гърлото й дращеше, а синусите й бяха запушени. Но когато измери температурата си — два пъти — тя бе абсолютно нормална.

За всеки случай Тия взе малко цинк, витамини и си направи чаша билков чай. Тъкмо се бе настанила с леглото с чая и книга по хомеопатия, когато някой звънна.

Тя реши да не обръща внимание на звъненето, но чувството за вина я накара да остави настрани чашата и книгата. Можеше да е майка й, която имаше навика да идва, без да се обади предварително. И която щеше да влезе със собствения си ключ, ако Тия не отвореше.