Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

Марсела стисна начервените си устни и кимна.

— Какво ще снимаш?

— Един предмет. Става дума за сделка — отговори Клио и завъртя очи, когато забеляза недоверчивия поглед на Марсела. — Не е незаконна. Имам нещо, което един човек иска да купи, но му нямам достатъчно доверие, за да го уведомя, че предметът е у мен.

Под ледения поглед на Марсела, Клио зарови в чантата си и промърмори нещо под нос.

— Знаеш, че и слухът, и английският ми са наред.

— Ето — каза Клио и вдигна статуетката.

— Дай да я видя — каза Марсела.

Клио се приближи и й я подаде.

— Сребро. Много е хубава. Трябва да се излъска.

— Свалих по-голямата част от мръсотията.

— Трябва да се грижиш по-добре за нещата си. Не бъди мърлява. Това е красиво — кимна тя и почука по фигурката с лакирания си в червено нокът. — Масивно сребро ли е?

— Да. Масивно.

— Откъде я взе?

— Принадлежи на семейството ми. Имам я още от дете.

— И този човек… ирландецът — сети се Марсела, — той я иска.

— Очевидно.

— Защо?

— Не съм сигурна. Разказа ми една история, която може и да я вярна, но това няма значение за мен. Фигурката е моя и той ще ми я плати. Мога ли да използвам камерата и компютъра ти?

— Да, да. Това е семейна реликва, нали? — попита Марсела и леко се намръщи, докато въртеше статуетката в ръката си. — Ще продадеш наследството си?

— Семейните реликви имат значение само когато семейството ти има значение за теб.

Марсела остави фигурката на бюрото.

— Не звучи уважително, Клио.

— Може би — съгласи се Клио и зачака търпеливо, докато Марсела отваряше чекмеджето на бюрото си и вадеше камерата. — Но е истина.

— Направи снимката, после си облечи костюма. Можеш да си изработиш допълнителния час сега.

След тридесет минути Клио закопча ципа на тясната пола от черна кожа, която вървеше с бюстието и черното яке, украсено със сребърни капси. Малкият камшик отиваше чудесно на тоалета и Клио изплющя с него, за да го изпробва. Останалите момичета подскочиха стреснато и я наругаха.

— Съжалявам.

Тя се обърна към огледалото и оправи кучешкия нашийник около врата си, после прокара ръка по косата си, която бе вдигнала в стегнат кок.

Няколко силни разтръсквания щяха да освободят косата й, така че трябваше да внимава да не я разпусне прекалено рано. Тя добави малко черен молив на очите си, после опита няколко пируета и подскока на високите токчета.

Клио тъкмо правеше шпагат, когато Гидиън нахлу в съблекалнята. Няколко от момичетата подсвирнаха и започнаха да му изпращат въздушни целувки.

— Да вървим — каза той, като сграбчи Клио за ръката и я изправи.

— Да вървим?

— Да тръгваме. Ще ти обясня по-късно.

— Номерът ми започва след три минути.

— Тази вечер няма да участваш в програмата. Гидиън я повлече към вратата. Клио се сниши и го удари силно с лакът в стомаха.

— Махни си ръцете от мен.

— По дяволите!

Гидиън реши, че по-късно щеше да мисли за болката и как да й се отплати за нея. Сега само си пое дъх, докато момичетата в съблекалнята ръкопляскаха и подсвиркваха.

— Вече са били у вас. Хазайката ти е в болница с мозъчно сътресение. Не са на повече от пет минути след нас.

— За какво, по дяволите, говориш? — попита Клио и отстъпи назад. — Кой е бил в квартирата ми?

— Някой, който иска нещо и не се притеснява по какъв начин ще го получи — отговори Гидиън и отново я хвана за ръката. — Първо са пребили хазайката ти, а после са й разбили главата. Искаш ли да чакаш да опитат същото и с теб, или ще дойдеш с мен? Разполагаш с десет секунди, за да вземеш решение.

Клио си помисли, че импулсивните действия винаги й бяха носили неприятности. Тази вечер надали щеше да е различно. Тя грабна чантата си.

— Да вървим.

Той бързо тръгна по коридора и я дръпна надясно.

— Не, няма да минаваме отпред — каза Гидиън. — Те може вече да са там. Ще излезем отзад.

— Задната врата се заключва отвътре. Ако излезем оттам и имаме неприятности, няма да можем да се върнем.

Той кимна, отвори задната врата и погледна навън. Вляво алеята беше без изход, а вдясно не се виждаше никой.

— Колко бързо можеш да се движиш с кокили? — попита той, като посочи ботушите й.

— Няма да изоставам, готин.

— Тогава давай.

Той я дръпна, стиснал ръката й като в менгеме, и се втурна навън. Когато изскочиха на улицата, Гидиън се огледа бързо, изруга и сви бързо надясно. После обгърна талията й с ръка.

— Продължавай да вървиш. Двама мъже стоят на отсрещната страна на улицата. Единият тръгва към клуба, а другият — към алеята. Не поглеждай назад!