Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

— Донеси парите — добави тя. — Благодаря ти за яйцата, готин.

— Клио — спря я той, като сложи ръка върху нейната и я стисна достатъчно силно, за да привлече вниманието й. — Ако се опиташ да ме измамиш, много ще се ядосам.

— Ще го запомня.

Тя му се ухили широко, издърпа ръката си, после си тръгна, като полюляваше бедра.

Според Гидиън това си беше чиста демонстрация. Всеки нормален мъж, в чиито вени течеше кръв, щеше да поиска да я изчука. Но само глупак би й се доверил.

Но Айлин Съливан не беше отгледала глупаци.

Клио отиде направо в апартамента си, макар че да наречеш малката стаичка апартамент, бе равносилно на това, да обявиш „Сникърс“ за най-изискания десерт. Трябваше да си или прекалено млад, или малоумен оптимист.

Част от дрехите й висяха на желязна пръчка, забита в мърлявата стена, по която пълзеше мухъл. Други бяха напъхани в малък скрин или оставени там, където бяха паднали. Клио смяташе, че когато човек израсне в къща, където има слугиня, никога не се научава да се грижи сам за себе си.

Единствените мебели в стаята бяха малкия скрин, тясното легло и масичката, но въпреки това помещението изглеждаше задръстено. Но пък беше евтино и си имаше собствена баня.

Стаята не беше по вкуса й, тъй като Клио не беше нито толкова млада, нито преливаща от оптимизъм, но пък можеше да плати едноседмичния й наем само с бакшишите от една вечер.

Беше инсталирала резето сама, след като един от съседите й се опита да нахлуе в стаята й, за да получи безплатно шоу. Сега вече се чувстваше много по-спокойна.

Клио светна лампата и метна чантата си настрани. Отиде до скрина и зарови из горното чекмедже. Беше пристигнала в Прага с невероятен гардероб, който се състоеше основно от ново, скъпо бельо.

Купено, за да достави удоволствие на онзи кретен, Сидни Уолтър. Мръсното копеле! Но пък, когато една жена похарчеше две-три хилядарки за бельо, защото е влюбена в някой мъж, тя заслужаваше да бъде прекарана. Във всяко отношение.

Сидни я беше подлъгал с нежностите си. Беше затоплил чаршафите в най-скъпия хотел в Прага, а после се бе измъкнал с всичките й пари и бижута и я бе накиснал с кошмарната хотелска сметка.

Беше я оставил разорена и ужасена.

Но все пак Сидни не беше единственият, който можеше да се възползва от предоставените му възможности. Тя се усмихна доволно, когато извади чифт спортни чорапи и ги разви.

Малката сребърна статуетка беше ужасно почерняла, но Клио я помнеше как бе изглеждала като чиста и излъскана. Усмивката й се разшири и тя потърка главата на фигурката обичливо.

— Не изглеждаш съвсем като билета, с който да се измъкна от това дяволско място — промърмори тя. — Но ще видим.

Тя не се появи чак до два часа на следващия следобед. Гидиън почти се бе отказал да чака. А сега, когато Клио излезе на ярката дневна светлина, едва я позна.

Беше облечена в джинси и черен потник, който откриваше корема й. Гидиън разпозна първо тялото й. Беше си прибрала косата в дебела плитка и скрила очите си с тъмни очила. Вървеше бързо, обута в черни ботуши с дебели подметки, и след секунди се сля с пешеходците.

Крайно време беше, помисли си той, като тръгна след нея. Беше я чакал търпеливо в продължение на часове. Намираше се в един от най-красивите културни центрове на Източна Европа, а не можеше да види нищо.

Искаше да се отбие и да разгледа изложбата на Алфонс Мука, да види фоайето в стил арт нуво на гарата, да се разходи сред художниците на Карловия мост. А тъй като проклетата жена спа половината ден, сега трябваше да се задоволи само с туристическата брошура.

Клио не се заглеждаше във витрините на магазините, не спираше пред елегантно декорираните кристални сервизи, които блестяха на яркото слънце. Вървеше уверено по павираните площади, а сянката й се издигаше към куполите и готическите кули.

Тя спря пред малка будка, купи си голямо шише с вода и го пъхна в чантата на рамото си.

Гидиън съжали, че не бе постъпил по същия начин, когато по гърба му започна да се стича пот.

Той се пооживи, когато разбра, че Клио вървеше към реката. Може би все пак щеше да успее да види Карловия мост.

Подминаха пъстри магазинчета, претъпкани с туристи, ресторанти, където хората седяха под чадъри и се разхлаждаха с ледени напитки или сладолед, а дългите й крака продължаваха неуморно напред по стръмния склон към моста.

Бризът, който подухваше от водата, не намаляваше жегата, а гледката, макар и впечатляваща, не обясняваше какво, по дяволите, бе намислила Клио. Тя дори не погледна величествения замък, нито катедралата, не се облегна на парапета, за да погледа водата и лодките по нея. И категорично не спря да се пазари с художниците.