Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

Добре че тя самата бе имунизирана срещу това.

— Едва успя — отбеляза той и продължи да чете.

Клио сви рамене, после се обърна към келнерката.

— Кафе. Три яйца. Бъркани. Бекон. Препечен хляб. Благодаря.

Усмихна се, когато видя как Гидиън я наблюдава над книгата си.

— Гладна съм — обясни тя.

— Предполагам, че от работа като твоята доста се огладнява.

Той отбеляза мястото, докъдето бе стигнал, и остави книгата настрани. Йейтс, забеляза Клио. Да, можеше да се очаква.

— Това е идеята, нали? Да имаш добър апетит.

Тя протегна крака, докато келнерката й наливаше кафе.

— Как ти хареса изпълнението ми?

— По-добро е от останалите.

Клио не беше свалила сценичния си грим. На ярката светлина лицето й изглеждаше едновременно секси и опасно. И тя очевидно го знаеше. Беше го планирала.

— Защо се занимаваш с това? — попита Гидиън.

— Освен ако не си някой известен продуцент от Бродуей, готин, това си е моя работа — отвърна тя, красноречиво потри палеца и първите си два пръста.

Гидиън извади половинката банкнота от джоба си и я пъхна под книгата.

— Първо ще поговорим.

Вече бе решил как да действа с нея. Директният подход щеше да свърши най-добра работа.

— Имаш един прадядо от страна на майка ти. Саймън Уайт — Смит.

Повече озадачена, отколкото заинтересувана, Клио отпи от силното черно кафе.

— Е, и?

— Бил колекционер. Предмети на изкуството. В колекцията му имало една малка сребърна статуетка на жена. Древногръцки стил. Представлявам човек, който иска да се сдобие с тази статуетка.

Клио не отговори. Закуската й пристигна. Апетитният мирис на храна, особено на храна, за която нямаше да плаща, подобри настроението й.

Тя набоде парче бекон и попита:

— Защо?

— Защо ли?

— Да. Този клиент има ли причина да иска някаква си сребърна статуетка?

— Най-вече сантиментални причини. През 1915 един мъж пътувал за Лондон, за да купи статуетката от прадядо ти. Но изборът му на транспорт се оказал недостатъчно мъдър — каза Гидиън, като си взе от бекона на Клио. — Купил си билет за „Лузитания“ и потънал заедно с нея.

Клио разгледа конфитюрите и се спря на касис. Намаза щедро филията си, докато размишляваше върху историята.

Баба й от майчина страна, единственият член на семейството, който имаше чувство за хумор и човечност, бе родена като Уайт — Смит. Дотук в историята нямаше нищо странно.

— Значи твоята заинтересована страна е чакала над осемдесет години, за да открие статуетката?

— Някои хора са по-сантиментални от останалите — отвърна той. — Може да се каже, че съдбата на този човек е била предопределена от малката статуетка. Задачата ми е да я открия. А ако е останала в семейството ти, ще ти предложа добра цена за нея.

— Защо на мен? Защо не се свържеш с майка ми? Тя е едно поколение по-близо до статуетката?

— Ти беше по-близо в географско отношение. Но ако не знаеш за какво става дума, ще се опитам да се свържа с майка ти.

— Клиентът ти звучи доста странно, готин — отбеляза Клио, като отхапа от филията и повдигна вежди. — Какво е неговото определение за добра цена?

— Упълномощен съм да предложа петстотин.

— Лири?

— Лири.

Господи, помисли си тя, но продължи да се храни спокойно. Тези пари щяха да увеличат сериозно фонда й за измъкване от Додж Сити. И щяха да й помогнат да се върне в Щатите, без да се срамува.

Но той сигурно я мислеше за идиот, ако смяташе, че е повярвала на историята му.

— Сребърна статуетка, а?

— На жена — потвърди той. — Висока около двадесет сантиметра. Държи нещо като вретено. Знаеш ли я или не?

— Не ме карай да бързам.

Клио махна да й сипят още кафе и продължи с яйцата.

— Може и да съм я виждала. В семейството ми има безброй предмети, които събират прах къде ли не, а баба ми държеше първо място по събиране на боклуци. Мога да проверя за сребърната жена, ако добавиш още петдесет към това — каза тя, като кимна към банкнотата, която стърчеше под книгата.

— Не прекалявай, Клио.

— Едно момиче трябва да си изкарва хляба. А допълнителният петдесетак ще е по-евтин за клиента ти, отколкото да те изпрати до Щатите.

Тя, разбира се, знаеше, че това въобще не отговаря на истината.

Гидиън обмисли възможностите си и плъзна половинката банкнота по покривката.

— Ще получиш останалите петдесет, ако и когато ги спечелиш.

— Ела утре вечер в клуба — каза Клио, като взе банкнотата и я пъхна в джоба на джинсите си.

Гидиън реши, че и пръстите й бяха доста ловки, тъй като джинсите й бяха толкова тесни, че изглеждаха като излети върху нея.