Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

Но тя вече бе погледнала и ги бе фиксирала.

— Можем да се справим с тях — каза Клио.

— Господи! Продължавай напред. Ако имаме късмет, може и да не ни забележат.

На ъгъла той погледна назад.

— Дотук с късмета. Сега ще имаш възможност да ми покажеш колко си бърза.

Гидиън се затича, като я влачеше след себе си. Когато стигнаха до средата на улицата, той я дръпна към осевата линия. Изскърцаха спирачки и засвириха клаксони. Клио усети как една от колите минава на милиметри от нея.

— Смахнато копеле! — изруга тя, но когато погледна назад, видя как единият мъж се опитваше да мине сред колите.

Клио не намали скоростта, с която се движеше. Токчетата на ботушите й се плъзгаха по неравните павета. Ако имаше десет секунди, щеше да ги свали и да тича боса.

— Той е само един — извика тя. — А ние сме двама.

— Другият е някъде наблизо.

Следвайки инстинкта си, Гидиън я набута в един ресторант, където профучаха покрай стреснатите клиенти и през кухнята, а оттам изскочиха на тясна улица.

— Господи!

Лъскавият черен мотор, паркиран до сградата, бе сякаш отговор на молитвите му.

— Дай ми една фиба.

— Ако запалиш това нещо с фиба, ще те целуна по задника — отвърна Клио, но му подаде фиба.

Косата й се разпиля свободно. След десет секунди Гидиън вече бе запалил мотора и прехвърляше крак върху него.

— Качвай се — нареди й той. — Можеш да ме целунеш по задника в по-спокоен момент.

Късата й пола се вдигна нагоре, когато се качи на мотора. Гидиън се опита да не обръща внимание на това, както и на гърдите, притиснати към гърба му. Той подкара мотора и изфуча от уличката.

Клио го прегърна и извика уплашено, когато се понесоха по улицата. На ъгъла, Гидиън едва не премаза краката на мъжа, който ги преследваше. Клио погледна отблизо шокираното му, разгневено лице и се изсмя неистово, когато Гидиън зави рязко.

— Имат кола! — извика тя, като се мъчеше да гледа назад. — Другият сигурно е бързал да я докара, а онзи, когото едва не сгази, сега се качва.

— Няма проблеми — отвърна Гидиън, като зави отново и се понесе по друга странична улица. — Благодарение на мотора ще им избягаме.

Той се отправи извън града. Искаше открит път, тъмнина и спокойствие. Трябваха му пет минути, за да помисли.

— Хей, готин.

Устните й бяха съвсем близо до ухото му. Гидиън усещаше мириса й, еротична комбинация от жена и животинска кожа. Вече бе сигурен, че великолепните й гърди са същите, с които я бе дарил Господ.

— Какво? Трябва да се съсредоточа.

— Давай. Просто исках да ти кажа, че вече не се интересувам от петте бона.

— Ако не ми продадеш статуетката, те ще продължат да те преследват.

— Ще поговорим за това, когато не сме толкова заети — каза тя, като погледна зад себе си към светлините на Прага. — Но категорично забравяме за петте бона, защото току-що станах твоя шибан партньор.

За да скрепи сделката, тя го целуна леко по ухото и се засмя.

— Ти… си ги загубил.

Анита Гай се облегна на мекия кожен стол и се вторачи в маникюра си. Телефонното обаждане никак не я бе зарадвало.

— Неясни ли бяха инструкциите ми? — попита тя с нисък, копринен глас. — Коя част от „Открийте жената и проверете какво знае“ не разбрахте?

Тъпи извинения, помисли си тя, докато слушаше оправданията на служителя си. Некадърници.

— Господин Джаспър — прекъсна го тя с мил глас, — мисля, че ви казах „с всички средства“. Имате ли нужда от допълнителни обяснения? Не? Добре тогава, предлагам ви да ги намерите. И то незабавно! Иначе ще реша, че не сте и наполовина толкова умен, колкото един второкласен ирландски екскурзовод.

Тя прекъсна връзката и за да се успокои, се завъртя на стола и се загледа във величествената панорама на Ню Йорк. Приятно й беше да наблюдава шума и суматохата в града, като в същото време бе далеч от тях.

А още по-приятна й беше мисълта, че можеше да излезе от елегантната си къща направо на авеню „Медисън“, да обиколи изисканите магазини и да задоволи всичките си капризи.

И да й се възхищават и завиждат, докато го прави.

Не беше отдавна времето, когато тя се скиташе из улиците, притеснена от мисълта как ще плати наема и сметките си и как ще успее да си купи нови обувки.

Стоеше пред магазините нещастна, забила нос във витрините, макар да знаеше, че е по-добра, по-умна и по-хитра от дамите, които пазаруваха в прохладния ухаещ въздух и прокарваха нежните си пръсти по ръчно тъканите коприни.