Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

— Приемаш много неща за даденост — каза Анита студено, когато останаха насаме.

— Вярно е.

— Влязъл си в дома ми.

— Някой е влизал в дома ти? — ухили се той широко. — Ами тогава, извикай полицията. Чудя се дали ще им кажеш какво е било взето.

Докато Анита беснееше мълчаливо, той се протегна за куфарчето си.

— Мислех, че може да поискаш да видиш трите красиви сребърни дами заедно — каза той, като й подаде голямата цветна снимка, която сестра му бе направила преди няколко часа. — Великолепни са, нали?

Яростта я задавяше, а алчността я накара да затрепери.

— Какво искаш?

— О, много неща. Дълъг и щастлив живот, вярно куче. И ужасно много пари. Но не би трябвало да обсъждаме това на празен стомах. Имам и индивидуални снимки, ако искаш да ги разгледаш. Искам да си сигурна, че ще получиш онова, за което плащаш.

Анита разгледа всяка снимка и реши, че ще го накара да страда безумно, преди да го убие. Тя остави снимките в скута си, когато им сервираха ордьоврите.

— Как проникна в къщата ми? И в сейфа ми?

— Надценяваш един прост второкласен екскурзовод. Но пък и оценката ти може да не е правилна — все пак не си ходила на обиколка със „Съливан Турс“. А ние се гордеем с малкия си семеен бизнес.

Анита набоде гъба на вилицата си.

— Може би трябваше да тръгна след майка ти.

Макар кръвта му да застина, Мълаки се усмихна.

— Тя ще те хапне на закуска и ще поднесе остатъците на котката на съседите. Но да не се отнасяме на лични теми. Зададе ми въпрос. Искаше да знаеш как си върнах онова, което открадна от мен.

— И аз не мислех, че ще се обадиш на полицията.

— Улесних те, няма спор. Глупаво от моя страна. Повярвах, че си почтена и уважавана делова дама и ти дадох орисницата за проверка и оценка. Е, научих си урока — отвърна Мълаки и опита от раците. — Преценката ти беше съвсем правилна. Как можех да отида при властите и да обвиня известната собственичка на „Антики Морнингсайд“, че е откраднала от клиент? При това е откраднала нещо, за което се смята, че лежи на дъното на Атлантическия океан. А сега — продължи той, докато келнерът доливаше чашите им, — изглежда, че ти си в същото положение. Трудно е да се оплачеш, че си загубила нещо, което въобще не би трябвало да е у теб.

— Не би могъл да се добереш до статуетката, нито пък до „Морнингсайд“ без помощ.

— Ще те оставя да се чудиш по този въпрос. И ще разбереш, че имам приятели. Между другото, Клио ти изпраща много поздрави. Е, не са изпълнени с много обич. Само си помисли, ако й беше платила исканата цена и беше сключила почтена сделка, сега щеше да си на моето място.

Той се наведе към нея и я погледна ледено.

— Човекът, когото уби, се казваше Майкъл Екс. Приятелите му го наричаха Мики. Клио не спира да тъгува за него. Имаш голям късмет, Анита, че все пак я убедих да преговаряме с теб.

Анита бутна ордьовъра си настрани и взе чашата с шампанско.

— Служителят ми, бившият ми служител, имаше инструкции само да получи информация. Но се е унесъл. Не е лесно да намериш компетентни помощници.

— А ти самата беше ли унесена, когато вкара няколко куршума в бившия си служител?

— Не — отговори спокойно тя, като го наблюдаваше над кристалната чаша. — Натиснах спусъка с напълно твърда и спокойна ръка. Разумно ще е да запомниш това и да разбереш как се разправям с хората, които ме разочароват.

Тя взе куфарчето му и прибра снимките вътре.

— Мога ли да задържа това?

— Разбира се. Ще ти кажа какво разбрах. Според теб, два човешки живота не са висока цена за онова, което искаш. Сигурен съм, че и цената, която аз искам, няма да ти се стори прекалено висока.

— И каква е тя?

— Десет милиона долара в брой.

Анита се засмя небрежно, макар пулсът й да се ускори. Толкова малко пари! Този човек беше абсолютен глупак. На търг цената щеше да е поне двойна. И много по-висока при подходяща реклама.

— Наистина ли мислиш, че ще ти платя десет милиона долара?

— Да. Така мисля. По три за всяка от сребърните дами и един заради приятелството ни. Е, надявам се, сега разбираш, че цената, която Клио ти е поискала, преди да наредиш да пребият приятеля й до смърт, е била изключително изгодна. Такава оферта не се среща всеки ден. О, ето и черешката върху сладоледа — добави Мълаки, като разчупи хлебчето си. — Мики е знаел къде е орисницата и е имал възможност да я вземе. Какво ти говори това, Анита?

Тя стисна чантата си и си представи как вади пистолета и го изпразва в самодоволното лице на Мълаки Съливан.