Евелин Роджърс - Смелостта да обичаш

— Странно — каза той, оставяйки се да бъде воден от инстинктите си, — за първи път от доста време имам чувството, че всичко ще се нареди добре.

Тя потисна вика си.

Тук нещо не беше наред, нещо различно от лошите му шеги. Необходима му беше цялата воля, за да се въздържи да не я прегърне.

— Няма да ви нараня. Имате думата ми. Просто не знам какво да направя с вас сега, освен да се уверя, че сте в безопасност. Щеше да ми бъде по-лесно, ако разбирах какво става.

Настъпи тишина. Кристъл заговори първа.

— Брат ми ме доведе тук. Лошо му се пише, когато го намеря отново. Аз отказах да ви застрелям, господин О’Браян, но не бих се поколебала да пратя един куршум по брат си, за да му дам добър урок. Освен това съм по-добра с револвера от него и той го знае.

Жена с характер. Страхотно. Ръцете го сърбяха да я докосне, да потърси някакъв недостатък. Точно сега не виждаше нито един. Дори роклята, която не й стоеше добре, бе започнала да му се струва прекрасна.

— Имате ли други роднини близо до Сан Антонио?

Тя поклати глава.

— Просто минавахме… — млъкна и стисна ръце. — Моля ви, не ме карайте да ви казвам повече. — Думите й бяха изпълнени с отчаяние.

Конър се отказа да я разпитва. Ако тя се чувстваше по-неудобно, когато трябваше да говори за себе си, отколкото по средата на сбиване в бар, рано или късно той щеше да разбере на какво се дължеше това.

— Можете да ми кажете кога за последен път сте хапнали добре?

— Не съм гладна.

Той я огледа.

— Иска ми се да можех да кажа същото.

Тя се ядоса.

— Не си въобразявайте разни неща. Независимо какво си мислите за мен, аз съм почтена жена.

Конър харесваше гнева й, харесваше острия й ум и още по-острия й език.

— Кристъл, вашата чест не е застрашена от мен. Имах предвид една голяма пържола. Не съм се хранил добре, откакто отидох на изток. Ще дойдете ли с мен?

— Нямам пари.

— Аз имам.

Всъщност той имаше много. О’Браян не се беше върнал у дома, за да проси по улиците. Той обаче реши, че богатството му нямаше да я впечатли, въпреки че следвоенен Тексас преживяваше трудни времена.

Погледът й се местеше нервно наоколо — като на подплашена кобила, готова да побегне при първия знак за опасност.

— Наистина не искам да те нараня, момиче — той отстъпи няколко крачки назад, за да я накара да се почувства по-спокойна. — Понеже все още не си ми дала ръката си, искам само да вечеряме заедно, като се има предвид, че това е първата ми вечер близо до дома след много дълго време.

Тя дори не трепна, когато той отново намекна за брак. Дали вече не беше започнала да свиква с тази мисъл?

— Не съм много добра компания — възрази.

— Нека аз сам да преценя.

Тя не каза нищо повече и Конър я поведе през двора към фоайето на хотела. След това й взе стая близо до своята, нареди две горещи вани да бъдат качени в стаите им и поръча пържоли за двама за след един час. Най-накрая придружи Кристъл до втория етаж и я остави да се изкъпе.

Най-трудното беше да се раздели с нея.

Конър слезе във фоайето и даде няколко поръчки на рецепцията, като каза, че не го интересувало кой собственик на магазин трябва да бъде притеснен толкова късно, стига поръчките му да бъдат изпълнени. Той остави щедро количество банкноти и се качи в стаята си, за да се приготви за вечеря, като през цялото време си подсвиркваше.

През десетте години, които беше прекарал далеч от дома, не беше минал нито един ден, без да пожелае да се върне. След толкова много време, след толкова дълго чакане и толкова много надежди, най-накрая се беше почувствал добре дошъл.

Е, поне се надяваше, че щеше да се почувства така. Едно кратко писмо, получено преди месец, бе свършило работа. Конър бе приключил деловите си задължения, беше направил няколко неща, които бе планирал от няколко години, след което се бе качил на първия кораб от Ню Йорк за Галвестън.

Ако бе научил нещо през изминалите години, то беше, че парите не можеха да накарат човек да се почувства добре, а несериозните връзки, колкото и приятни да бяха, служеха само за убиване на времето. Да има до себе си някого, когото да обича и който да му отвръща по същия начин, придаваше смисъл на живота му.

Един такъв човек го очакваше в ранчото. Конър щеше да пристигне там след по-малко от два дни, за да излекува старите рани и ако всичко вървеше добре — да продължи с осъществяването на мечтите си да създаде ранчо за коне в Тексас и да има собствено семейство.

Той разполагаше с достатъчно пари за първото, както и с познания, които беше събирал цял живот.