Евелин Роджърс - Смелостта да обичаш

— Не, сър — отвърна той с учтивостта, на която беше възпитан, — изглежда сънувате. Това съм само аз. Дойдох да се уверя, че сте добре. — Той размаха писмото. — Като че ли имате добри новини.

Старецът подпря гръб на възглавницата.

— Така изглежда. — Той посегна към писмото и Ройс го пусна върху завивката, където не можеше да бъде достигнато.

Внезапно му хрумна една идея.

— Нека първо да ви оправя възглавницата, за да можете да четете по-удобно.

— Ти си добър човек, Ройс.

— Бог ми е свидетел, че се опитвам да бъда такъв.

Той измъкна възглавницата изпод главата на стареца и я спусна надолу, като не сваляше поглед от старческите очи, в които се изписа доверие, озадачение и най-накрая страх. Страхът му достави най-голямо удоволствие. Той се справи бързо, като притискаше възглавницата все повече срещу умореното лице, наслаждаваше се на вълнението и си мислеше, че за такъв болнав глупак старецът определено се бореше мъжки.

Но не за дълго. След малко жертвата остана да лежи неподвижно.

Пулсът на Ройс беше учестен. По дяволите, това беше по-хубаво от секса. Бавно, почти с обич, той върна възглавницата на мястото й, след което се обърна. Грациела стоеше на вратата. Беше се съблякла, както й бе казал, и сега притискаше одеяло към кафявото си тяло, за да прикрие гърдите си.

Ройс си помисли ухилено, че убиването може и да беше по-хубаво от секса, но сексът се нареждаше веднага след него.

— Почива ли си сеньорът? — попита тя.

— Ще си почива доста дълго. — Ройс хвърли един поглед на писмото върху леглото и разкопча колана си. — Много, много дълго.

Тя влезе в стаята; черните й очи бяха разширени, а плътните й устни — леко разтворени. Тя застана до леглото и се втренчи надолу в неподвижното тяло.

— Какво си направил?

— Така го намерих.

Тя присви очи. Не му вярваше, но това изобщо не го интересуваше.

— Времето му беше изтекло — каза Ройс, знаейки, че трябваше да си тръгне и да съобщи на баща си възможно най-бързо.

От друга страна, не можеше да си тръгне веднага заради Грациела. Един бог знаеше кога щеше отново да има възможност да легне с нея, като се имаше предвид какъв ад щеше да настъпи на следващия ден.

Той дръпна одеялото от ръцете й и го хвърли върху килима.

— Долу — нареди той. — На колене.

— Света Богородице!

— Можем да го направим на леглото, ако искаш. Има достатъчно място.

Тя подскочи и се прекръсти. Ройс сграбчи китката й и я изви, докато не я принуди да коленичи. Панталонът му се свлече на пода.

— Вкарай сладкото си езиче в употреба, Грейслес. Готов съм да празнувам.

Сан Антонио

14 април 1869 година

Конър О’Браян се влюби в мига, в който забеляза жената в другия край на бара. Никога досега не я беше виждал, нито пък имаше някаква представа, коя беше тя, но един-единствен поглед беше достатъчен, за да му подейства по-силно от уискито, което пиеше.

Той се ухили. Имаше голяма вероятност да бе намерил жената на мечтите си.

Тя беше красива, руса, облечена в семпла зелена рокля, съвсем различна от натруфените дрехи на жените, които обикаляха между масите. Седеше с гръб към стената, изглеждаше едновременно крехка и смела, и много самотна. Когато погледите им се срещнаха, той усети по тялото си да преминава ток. Тя отмести очи, но нещо в изражението й му подсказа, че и тя беше почувствала същото.

Той реши, че това определено беше жената, която търсеше, и за първи път през живота си почувства спокойствие. Въпреки че обичаше хазарта, не беше импулсивен. По-добре щеше да бъде първо да й се представи, вместо веднага да поиска ръката и.

Едва бе станал от стола си, когато изневиделица полетя някаква бутилка, прицелена точно в главата му.

— Дявол да го вземе — измърмори той.

Колкото и да му се искаше да отиде до жената, бутилката беше по-важна. Той се наведе и я чу да се разбива някъде зад гърба му. Наблизо бе преобърната една маса и във въздуха се разлетяха карти и монети.

Той се приведе отново и изруга. Не беше внимавал. През последния половин час бе седял спокойно в любимия си бар, без да закача никого, мислейки върху странните обрати в живота, а сега наоколо бе настанал истински ад.

И което беше по-лошо, една руса красавица бе успяла да влезе незабелязано в „Аламо Армс“. Въпреки че О’Браян понякога пропускаше някое сбиване, обикновено забелязваше русите жени.

Във въздуха вече хвърчаха бутилки и тела. Той сграбчи шапката си и се опита отново да стигне до мястото, където седеше жената. За няколко секунди я изгуби от погледа си, след което я забеляза отново, скрита зад една маса, далеч от биещите се. Беше не само хубава, но и умна.