Евелин Роджърс - Смелостта да обичаш

Никога ли нямаше да се научи? Веднъж вече бе изрекъл прибързано мислите си по въпрос от изключителна важност и ги бе доказал с действията си. Оттогава не преставаше да се моли.

Сега обаче беше различно. Това тук беше съдбата.

Той се приближи с необичайна предпазливост към жената.

— Да започнем отначало — протегна ръка. — Добър вечер. Казвам се Конър О’Браян.

Тя се втренчи надолу, сякаш никога не бе виждала мъжка ръка. След това очевидно взе някакво решение, изправи рамене и му подаде своята. Дланта й беше мазолеста, което показваше, че тежката работа не й беше чужда. Това го накара да изпита още по-голямо възхищение, защото се беше наситил на разглезени госпожички.

— Кристъл Брейдън. Благодаря, че ми помогнахте.

— Не мога да кажа, че направих много, госпожо Брейдън.

— Госпожица — поправи го тя.

Конър се усмихна.

— Аз също не съм женен. Кристъл ли казахте? Чувал съм за ирландците, но нямах представа, че в Тексас може да се намери нещо толкова качествено.

Тя се опита да отвърне на усмивката му, но не успя.

— Има ли някой младеж, който се радва на вниманието ви?

— Какво ви влиза в работата това?

— О, сигурно има, може би не само един, а цяла дузина, ако на света съществува справедливост.

Тя потръпна и скръсти ръце.

— По тези места справедливост няма. Младежи също няма.

— Да не би тексаските мъже да са си изгубили разума?

— Моля ви — каза тя и го погледна с очи, тъмни като нощта. — Предпочитам да не се държите толкова любезно.

Е, в това вече нямаше никакъв смисъл. Може би тя беше по-потресена, отколкото бе смятал.

Тя се размърда, сякаш искаше да побегне, а нещо я задържаше. Изглеждаше като попаднала в капан. И двамата бяха в капан. В капана на съдбата.

— Не си мислете, че не сте направили много, за да ми помогнете — продължи жената. — Накарахте ме да се почувствам по-малко самотна.

Тя отново се опита да се усмихне. На дясната й буза се появи трапчинка и душата на Конър се изпълни с топлина.

— Самотна сте, нали? — каза той, захвърляйки всякаква предпазливост. — Ставаме двама. Дали пък не сме отредени един за друг.

— Отредени?

— Да. Да бъдем мъж и жена.

Тя се втренчи в него, сякаш му беше изникнала втора глава. Е, поне беше успял да привлече вниманието й.

— Димът и уискито, изглежда, са размътили мозъка ви.

Това не беше отговорът, който той се беше надявал да чуе.

Преди да успее да й отвърне, той забеляза с периферното си зрение някакво тяло да излита навън през летящата врата на бара. Човекът се приземи по средата на улицата с тежко тупване, което двамата чуха, въпреки че се намираха на половин пряка от него. Една дузина кавгаджии се изсипаха от бара и боят се пренесе навън.

Жената потръпна. О’Браян я хвана под ръка.

— Да отидем на някое по-спокойно местенце. В моя хотел. — Последните му думи прозвучаха почти като шепот, защото не му се искаше тя да го разбере неправилно и да го прати да върви по дяволите.

Това сигурно щеше да се случи при други обстоятелства. Конър невинаги беше джентълмен. Жените си падаха по него, особено онези от висшите кръгове на обществото в Саратога Спрингс. Госпожица Кристъл Брейдън обаче не беше като тях.

Освен това с нея той искаше да сподели нещо много по-различно от една кратка нощ на плътски удоволствия.

Над шума на боя се извиси гневен глас.

— Пусни я, долен крадец на жени. Тя е моя.

Конър усети как тя се вцепенява до него. Двамата се обърнаха и видяха един едър кавгаджия да се приближава заплашително към тях.

— На мен ли говорите, господине — попита го Конър.

Кавгаджията продължи да върви напред и Конър разбра, че нямаше избор. Той въздъхна, побутна Кристъл встрани, излезе на калната улица и подръпна реверите на сакото си. Облеклото му беше прекалено изискано за уличен бой в Сан Антонио, но непознатият едва ли щеше да му даде време да се преоблече.

Конър очакваше неприятности, откакто се беше върнал тук, но не и нещо подобно.

Мъжът се спря на една ръка разстояние, огледа го от главата до петите и се ухили.

— Казах ти да я пуснеш — изсумтя той, като гледаше решително с тъмните си очи. — Ако не го направиш, ще те стъпча като червей.

Той замахна към Конър, който се отмести пъргаво. Един десен в носа, последван от ляв в слънчевия сплит, накараха противника му да се превие. Последен удар по врата и грубиянът се строполи в калта, където остана да лежи неподвижно.

Конър разтърси ръката си, избърса подметките си в ръба на тротоара и се върна при Кристъл.