Евелин Роджърс - Смелостта да обичаш

За второто му трябваше любяща жена, но той бе мислил, че ще му се наложи да почака, докато я намери. Дали пък търсенето вече не беше приключило?

Конър си спомни как се беше почувствал, когато бе видял Кристъл за първи път, и реши, че бе намерил жената, която търсеше. Любовта от пръв поглед не беше измислица.

Войната беше разбила живота на много хора и последствията все още се усещаха. Това определено важеше за него, а вероятно и за Кристъл Брейдън. Тя имаше нужда от помощ, в това Конър беше сигурен, както и да се отърси от някои тайни. Той възнамеряваше да й помогне.

Когато служителите на хотела донесоха ваната, О’Браян се съблече и се отпусна в горещата вода. Трябваше да изглежда възможно най-добре, ако искаше тази тексаска красавица да се влюби в него.

Получаваше се доста по-лесно, отколкото си беше мислила.

Кристъл гледаше роклята, която бе сложена върху леглото — розова коприна с дантели около врата и китките, мека, хлъзгава и изящна като вечерен облак.

Твърде лесно и същевременно много, много трудно.

Погледът й се плъзна към меките обувки, шапката и бельото. Всички тези неща бяха донесени преди няколко минути, малко след като беше излязла от ваната и бе облякла лошо скроената си рокля.

Новите дрехи бяха всичко, което би искало едно момиче.

Е, повечето момичета, но не и Кристъл. Тя не беше създадена за такива неща.

— Няма да облека това — каза тя на стената, която разделяше стаята й от тази на Конър О’Браян.

Кристъл започна да крачи напред-назад из стаята.

— Не съм му искала подаръци.

Не, не беше искала, но беше получила; същото можеше да се каже и за бъркотията, в която се беше оплела. Ако откажеше подаръка му, той можеше да прояви подозрение към странното й поведение.

Това обаче тя не можеше да допусне.

Кристъл спря до леглото и си спомни как я бе гледал той от противоположния край на бара, където и двамата бяха седели сами и самотни. Беше й се сторило, че чува някакъв звън. Сигурно се дължеше на уплахата й.

Не трябваше да мисли за това. Бяха й казали, че той е мошеник и тя трябваше да го приеме. Бе изоставил семейството си в навечерието на войната, беше се бил на страната на врага и бе останал далеч от дома си. При това бе забогатял в годините след войната.

Да, той беше мошеник. За нещастие обаче тя не можеше да забрави усмихнатите очи, сини като небето по пладне, и кичура черна коса, промъкнал се изпод ръба на шапката. Пред погледа й постоянно беше едно красиво лице с едва набола брада, потъмняла от слънцето кожа и бръчки около очите; гъсти, черни вежди; нос, счупван неведнъж, и разтегната в усмивка уста.

При спомена за тази уста и тази усмивка по гърба й премина тръпка. Тя обаче имаше задача, която трябваше да изпълни, и бе дала обещания, които трябваше да спази. Усмивката на един мъж не трябваше да й попречи.

„Накарай го да се заинтересува от теб.“

Такива бяха инструкциите й и тя ги беше изпълнила точно. Защо той изобщо я бе заговорил, защо беше излязъл с нея, защо я беше довел тук? Та тя не беше единствената жена в единствения бар в града.

Конър О’Браян сигурно отчаяно търсеше женска компания или пък се задоволяваше от малко.

А тя сигурно му изглеждаше лесна плячка.

„Запълни му времето.“

Това беше трудното.

„Направи каквото трябва.“

При мисълта за последното тя усети как я обзема паника. Чувстваше се предадена, защото й беше наредено да извърши нещо, което й бе чуждо и за което не знаеше почти нищо.

А тя наистина искаше да постъпи правилно, да спази обещанието, което бе дала толкова отдавна.

Дали Конър наистина вярваше, че тя си търси съпруг? Това просто не беше вярно. От друга страна, мъж като него определено не беше тръгнал да си търси жена. Когато бе напуснал Ню Йорк, сигурно бе оставил множество разбити женски сърца след себе си.

Всички тези приказки за любов и брак, за това, че двамата били създадени един за друг, не можеха да я заблудят. Тя прокара ръка по един от жартиерите. О, не, изобщо не можеха да я заблудят. Въпреки че нямаше много голям опит с мъжете, няколко примера в собственото й семейство я бяха научили, че на тях не може да им се вярва. Освен това мъжете обичаха всичко да става, както те искат.

Тръпките, които преминаваха по тялото й, когато той й говореше за брак, сигурно се дължаха на собствената й глупост. Когато Конър се появеше тук тази вечер, тя не трябваше да си позволява да ги изпитва отново, въпреки че не знаеше как точно щеше да го постигне.