Евелин Роджърс - Смелостта да обичаш

Кристъл прие неизбежното и неохотно се преоблече. Дрехите прилепнаха по тялото й, сякаш бяха шити специално за нея. Коприната беше толкова невероятно мека, все едно че беше облечена в облак.

„Не трябва да свикваш с това — предупреди се мислено тя. — Тези неща не са част от твоя живот.“

Трябваше да забрави за роклята и да се концентрира върху мама и Джъдж. Те бяха причината за нейното присъствие тук и за това, че трябваше да направи нещо, което й беше също толкова чуждо колкото и летенето.

Кристъл започна да сресва косата си. Преди да бе успяла да я прибере в обичайната плитка, на вратата се почука.

„Кристъл Емелин Брейдън, свърши си работата.“

Тя предпочиташе да се опита да се пребори с разгонен бик, отколкото да отвори вратата, но все пак я отвори и покани Конър да влезе. Е, поне се опита да го направи, но когато го огледа добре, краката й останаха като заковани за пода.

Той беше облякъл типични за тексасец дрехи — тъмносиня риза, кафяви панталони, кожен елек, ботуши и широкопола шапка Стетсън. Беше се обръснал и изкъпал и от него лъхаше леко на ром и на кожа. Кристъл никога не бе харесвала миризмата на ром, но сега тя й се струваше прекрасна.

Конър не беше прекалено висок, въпреки че се издигаше с една глава над нея, но дори и през дрехите си личеше, че има мускулесто тяло.

Той се беше порязал в ъгълчето на брадичката и малката капчица засъхнала кръв й се стори някак невероятно привлекателна.

За какво мислеше, по дяволите? Въпреки ирландския си чар, той не беше нищо друго, освен едно алчно, егоистично копеле — по думите на брат й — и заслужаваше онова, което щеше да получи.

Конър повдигна шапката си и след малко я свали.

— Исках да видите всичко, в случай че имате някакви възражения — каза той с широка усмивка. След това я огледа от главата до петите и Кристъл усети как някои места в нея пламнаха.

— Нямам възражения — каза тихо тя. — Изглеждате различно.

— Нямам навика да изглеждам мърляво — каза той. — Но може би вие не искахте да ми направите комплимент.

— Просто отбелязвам факт, това е всичко.

— Ако нещо не ви харесва, мога да го съблека.

— Не!

— Е, всяко нещо с времето си — той я огледа внимателно. — Виждам, че служителят от рецепцията ви е избрал подходящи дрехи.

Тя изпита някакво необяснимо съжаление, че той не беше купил лично дрехите.

Кристъл отстъпи встрани и му даде знак да влезе. Настъпи неловка тишина, която бе нарушена от внасянето на храната. Сервитьорът подреди две места на масата в далечния ъгъл на стаята. Кристъл не бе имала намерение да яде изобщо, както не бе искала и да облича купените от него дрехи или да приеме стаята в хотела, но й се стори, че вместо да говори, може да се концентрира върху картофите, без да обръща внимание на силните му ръце и на начина, по който той я наблюдаваше с крайчеца на окото си.

Конър се нахрани, сгъна грижливо кърпата си, остави я до чинията си и зачака. Кристъл реши, че бе яла достатъчно, и направи същото.

Тя си помисли дали да не се втурне към вратата и въздъхна. Бягството беше изключено.

— Не трябваше да ми купувате дрехи — каза тя.

— Това ли ви притеснява?

— Настоявам да ви ги платя.

— Добре.

Очите й се стрелнаха към неговите. Грешка. Погледът му беше в състояние да разтопи жартиерите й.

— Имах предвид с пари.

— Мислех, че нямате средства.

— Не у мен.

— Тогава ще отидем да ги вземем, за да се почувствате по-спокойна.

Тя преглътна тежко.

— Не можем.

— Защо? Къде са парите ви?

— Ами… — тя се обърка. Беше по-опитна в боравенето с револвер и ласо, отколкото в измислянето на лъжи. — Ще ми ги пратят по пощата.

— Идвате в този град с брат си бог знае откъде, за да вземете писмо с пари.

— Знам, че звучи странно, но е вярно.

— Той беше ли в бара?

— За малко. — Тя затвори очи, за да прикрие срама си. — Докато не ме продаде на онзи мъж, с когото се сбихте на улицата. Размени ме за мулето му.

— Което обяснява защо той си мислеше, че сте негова собственост.

Тя се осмели да го погледне отново. Конър я гледаше с такава топлота и съчувствие, че тя едва не се разплака. Никога през живота си не беше срещала по-добър човек. При мисълта за това сърцето й се сви.

— Скъпа, ти имаш повече проблеми, отколкото си мислех.

„Много повече отколкото можеш да си представиш.“

Конър не се отказваше.

— Брат ви ви е продал на господин Муле и си е тръгнал.

— Закле се, че никога няма да се върне отново в Тексас — добави тя една лъжа към историята си.