Евелин Роджърс - Смелостта да обичаш

— Съжалявам, но нямаше начин да минем без бой.

Тя потръпна, загледа се в поваления мъж и след малко отново погледна Конър.

— Бой ли? Той изглежда, сякаш се е сблъскал със стена.

Конър не разбра дали тя говореше с възхищение, или го укоряваше. Като се имаше предвид всичко, което се бе случило тази вечер, жената беше удивително спокойна. Сигурно беше преживявала и по-трудни времена.

Ако беше така, значи имаха нещо общо.

Звуците от сбиването се чуваха по-слабо. О’Браян протегна рамене, за да оправи сакото си, което беше шито за не толкова активни действия. След това оправи шапката си и поведе жената надолу по улицата, зави надясно по Аламо плаза пред известната сграда на старата мисия и влезе през входната врата на намиращия се наблизо хотел „Менгер.“

Тясна павирана алея ги отведе до вътрешен двор, в който цъфтяха априлски цветя, а в средата му се издигаше масивна черница. Под клоните на дървото жената спря, без да обръща внимание на красотата, която я заобикаляше.

— Вече сме достатъчно далеч от бара — каза тя и издърпа ръката си. Изглеждаше по-уплашена, отколкото когато столът се беше разбил над главата й.

— Не ми изглеждате много спокойна. Няма за какво да се притеснявате. Не очаквам признание веднага.

Тя го погледна с неприкрита изненада.

— Какво признание?

— Че споделяте чувствата ми.

— А, това ли — каза тя и на лицето й се изписа облекчение. — Бих искала да престанете да се шегувате с мен.

— Знае се, че съм шегаджия, но точно сега съм напълно сериозен.

Прекрасните й кафяви очи огледаха внимателно лицето му, сякаш искаха да надникнат в сърцето му. Тя въздъхна и отмести поглед.

— Вие сте безнадежден случай.

Конър си помисли, че откровеността може би не беше най-добрата й страна.

— Безнадежден? — той опита със смирение: — Да, понякога и аз си мисля същото.

Тя като че ли искаше да му отвърне, но не каза нищо, а само се загледа в дървото до тях. За изненада на Конър, на лицето й се появи измъчено изражение. Разбира се, че тя щеше да се пречупи сега, когато опасността беше отминала.

Прииска му се да я прегърне и да зашепне успокоителни думи. Всяко нещо с времето си.

— Някой знае ли, че сте тук — попита той. — Някой, с когото може би е трябвало да се срещнете в бара?

Тя поклати глава, но нямаше намерение да му дава повече обяснения.

— Познавате ли някого в града?

Тя отново поклати безмълвно глава. Любопитството разяждаше Конър. Тя не приличаше на жена, която би потърсила компанията на някой непознат в бар; не приличаше и на жена, която има нужда от алкохол. Всъщност тя беше най-невинната, най-уязвимата, най-красивата жена, която той някога бе срещал. Въпреки това нещо му подсказваше, че тя притежаваше железен характер.

А какво показваше гласът й? Акцентът й притежаваше типичната за Тексас динамика, но беше малко по-мек, което означаваше, че тя не беше оттук.

— Вирджиния — каза той.

Тя се стресна.

— Какво?

— Не сте живели тук винаги. Според мен сте родена доста далеч оттук. Предполагам във Вирджиния.

Тя се загледа още по-втренчено в дървото.

— На юг от Ричмънд. Не живея там от десет години.

— Също толкова, колкото и аз отсъствах от Тексас.

— Тръгнали сте преди войната.

Тя изрече тези думи, без да покаже никаква изненада, сякаш вече знаеше нещо за него. Дали в гласа й не се долавяше неодобрение? Като се имаше предвид как беше прекарал войната, Конър очакваше такова отношение и дори по-лошо.

— Махнах се оттук, но все още съм тексасец. Роден съм на плажа Индианола в деня, когато родителите ми слезли от кораба, с който пристигнали от Ирландия. Дойка ми е била индианка каранкава, израсъл съм в ранчо. Типичен тексасец — той се поколеба. — Има нещо, което трябва да призная.

Конър бръкна в сакото си с мисълта, че постъпваше правилно, като казваше истината още сега, когато можеше да види как жената щеше да приеме думите му.

— Бих се на страната на янките. Ако искате да ме застреляте, ето ви револвера ми.

Той бе направил предложението на шега, но в думите му се съдържаше невероятна болка.

Жената скръсти ръце и Конър можеше да се закълне, че видя очите й да се навлажняват.

— Не искам да ви убивам — каза тя.

— Това е добра новина, въпреки че много други с удоволствие биха го сторили. Имал съм доста лоши моменти в живота си, госпожице Кристъл Брейдън, но да получа куршум в гърдите определено ще бъде най-неприятният.

Този път шегата му я накара да се усмихне едва забележимо. За уморените очи на Конър тази усмивка беше като фойерверк в небето. Прие я за поредния добър знак.