Евелин Роджърс - Смелостта да обичаш

Той се отпусна с кръстосани крака на пода и повдигна шапката си.

— Добър вечер.

Тя подскочи, сякаш до нея се беше настанило двуглаво куче, а не мъжът, когото бе чакала цял живот.

— О, господи! — възкликна тя, но не извика, не го удари, дори не помръдна. Конър реши, че това беше добър знак.

Подът под него се тресеше, но жената имаше такова силно присъствие, че О’Браян не забелязваше това.

Кафяви очи, в чиито дълбини човек можеше да се удави, го гледаха втренчено. Той отвърна на погледа й. Отблизо тя изглеждаше още по-добре, отколкото отдалеч. Руса коса се спускаше около изящното й лице и падаше меко върху нежните рамене. Кожата й беше леко загоряла и блестеше, устните й бяха пълни, а миглите й — плътни. Доколкото можеше да прецени по роклята, тялото й беше стройно.

Конър разбираше от коне и жени. Пред него се намираше първокласна стока. В действителност тя беше също толкова не на място, колкото и расов жребец сред кранти. Жената обаче не изглеждаше уплашена, а само удивена от онова, което ставаше наоколо.

Жена, за която можеше да се ожени.

Покойната му майка непрестанно бе говорила за силата на съдбата, а един мъж никога не поставяше под съмнение думите на майка си.

— Добре ли сте? — извика той над шумотевицата.

Тя отвори уста, за да отговори, но бързо я затвори и само кимна безмълвно.

Един стол прелетя над масата и се разби в стената. И двамата се приведоха. През годините, които беше прекарал в Ню Йорк, Конър бе ходил от време на време на професионални боксови мачове. В момента барът, който беше загубил елегантния си вид отпреди войната, му предлагаше най-обикновено пиянско сбиване.

Подът започна да се тресе още по-силно и трясъкът на разбито стъкло се чуваше по-често. Конър погледна към жената. Погледите им се срещнаха и той отново усети как по тялото му преминава ток. Беше се притеснявал от завръщането си в Тексас, но сега се радваше, че бе решил да се върне.

— Тя е моята жена — извиси се някакъв груб глас над шума. — Ще правя с нея каквото си искам.

— Ах, ти, нещастен кучи син…

Отговорът се изгуби в поредния трясък. Някакво тяло прелетя над масата, зад която се бяха скрили Конър и жената, и се приземи с глухо тупване наблизо.

Вдигна се облак прах и се разнесоха ругатни, каквито той не бе чувал от службата си в армията.

Жената прие всичко това съвсем спокойно. О, той долови лека загриженост в кафявите й очи, но забеляза и гневни искри, сякаш на нея й се искаше да изтърка устата на виновника с най-силния си сапун.

Страхотно! Конър определено беше влюбен.

— Стига ли ви толкова — попита той и посочи към летящите врати и тъмнината навън.

Не трябваше да й обяснява какво имаше предвид, но му се наложи да скочи бързо на крака и да се втурне след нея, докато тя тичаше към изхода. Докато я следваше, О’Браян мислено добави към качествата й и грациозните й движения.

Навън тя не спря, докато не се озова на половин пресечка от бара. Там застана на дървения тротоар и се загледа в калната улица, която минаваше през целия град.

— Последвали сте ме — каза тя, без да го поглежда. Гласът й прозвуча тихо и сладко във влажния нощен въздух.

— Щях да ви последвам дори в пламъците на ада.

Тя оправи един кичур коса, който беше паднал върху бузата й.

— Не ставайте смешен.

Конър се вцепени от резките й думи.

— Истината често изглежда смешна — каза той.

Тя продължи да гледа към улицата.

Той й предложи най-голямата си жертва.

— Искате ли да си тръгна — попита я той.

— О, не — отвърна бързо тя, след което млъкна, сякаш бе казала твърде много. — Тоест…

Тя се задоволи със свиване на раменете, сякаш й беше безразлично какво правеше той. Все пак нещо му подсказа, че не й беше толкова безразлично: онова набързо изречено „О, не“, което все още кънтеше в ушите му.

Лунната светлина се сливаше с жълтеникавия блясък, който хвърляха половин дузина прозорци по улицата и му позволяваше да огледа добре жената. Беше по-висока, отколкото бе смятал, но толкова стройна и закръглена, където трябваше, колкото се беше надявал.

Не че беше съвършена. Роклята не й беше съвсем по мярка: твърде тясна в гърдите и твърде къса. Разкриваше чифт ботуши от телешка кожа, които някак си не се връзваха с изящния муселин.

Дрехата сякаш не беше нейна. Това не го изненада. В тази част на света времената бяха трудни.

Изпълнена с противоречия госпожица, притежаваща тайни, които да бъдат разкрити от някой мъж. Умна. Красива. О, да, той определено беше влюбен.