Евелин Роджърс - Смелостта да обичаш

— Как ме нарече?

— Любов моя.

Вцепенението й отстъпи пред тръпка, която й даваше нова надежда.

— Не си ме наричал така от…

— Можеш да го кажеш. От Сан Антонио. Това е, защото съм един твърдоглав ирландец. Тексаски ирландец, а те са от най-лошите. Отдавна трябваше да ти кажа, че те обичам. Никога не съм преставал да те обичам. И недей да започваш отново да ми говориш какво са направили Брейдън с мен. Аз сам си причиних част от неприятностите. Знай, че започвам да обиквам Джъдж, а тази вечер майка ти прояви истинска смелост и присъствие на духа. Ти обаче си единствената, която обичам.

— Не разбирам как е възможно това.

Той сви рамене и тя забеляза познатия блясък в погледа му, който накара сърцето й да се разтупти по-силно.

— Съдба — каза Конър. — Не можем да се преборим с нея. Още когато те видях за първи път, си казах, че ти си жената на мечтите ми. И се оказах прав.

— О, Конър, толкова те обичам — когато изрече това, вече нямаше спиране. — Дължа ти вярност и живота си и се кълна, че ще се опитам да ти създавам възможно най-малко проблеми.

— Не обещавай повече, отколкото можеш да изпълниш.

Той говореше решително, но блясъкът в погледа му ставаше все по-силен — истинско чудо, като се имаше предвид какво бяха преживели.

— Съмняваш се в думите ми, така ли? Ще ти покажа какво мога.

Тя го целуна и продължи да го целува. А когато се върнаха при останалите и изминаха дългия път до ранчото на Сток, го целуна отново.

Кристъл знаеше, че с Конър до себе си щеше да успее да се справи с всички предизвикателства, които й се изпречеха.

Ранчото „Бушуак“ 17

април 1871 година

Кристъл огледа масата в трапезарията. Всичко беше на мястото си, от двата свещника до семейните сребърни и порцеланови прибори на О’Браян и ленената покривка и кърпи, избродирани с голямо „О“ в ъгъла.

Не всички букви бяха еднакви, но тя сама ги беше бродирала, следвайки съветите на мама и Хелга, и се гордееше с работата си.

Днес се навършваха две години от сватбата й.

Сега Кристъл почти не се сещаше за онези първи месеци. Твърде много неща заемаха мислите й. Кърпите бяха подаръкът й за годишнината им. Конър знаеше, че тя не обичаше домакинската работа, и когато ги видеше, щеше да разбере колко много часове бе отделила, за да ги изработи.

А ако той не разбереше, тя сама щеше да му каже, също както той й казваше неща, които тя не разбираше. Сега това, което ги свързваше, бяха честността и откровеността. Бяха научили колко болезнено е да се държат по друг начин.

Тя излезе от трапезарията, спря се пред вратата на дневната и погледна отново подаръка на Конър за нея — портрет на Анабел, който щеше да бъде закачен до този на майка му Бриджит. Той се беше пошегувал, че ще й купи диамантено колие, а тя му беше отвърнала, че нямало да подхожда на кожените й дрехи, които все още носеше от време на време.

Беше се уплашила, че наистина може да й купи нещо екстравагантно. Той обаче не го беше направил. Миналата вечер, когато й беше дал портрета, й беше казал, че това е първата от многото семейни реликви, които двамата щяха да съберат през годините.

Доволна усмивка озари лицето й и тя тръгна към кухнята. Очакваха много гости. Хамилтън Гейтс и съпругата му Джени от „Двойното Д“; мама и Джъдж от „Дъсчения лагер“; адвокатът Хуго Ридли; и, разбира се, Сток, който щеше да пристигне всеки момент.

Мама и Хелга вече бяха в кухнята. Хелга помагаше за приготвянето на вечерята, въпреки че не живееше тук. След като Кристъл и Конър се бяха преместили в „Бушуак“, а мама и Джъдж се бяха върнали в „Дъсчения лагер“, германката беше избрала да остане при Сток.

— Хер Прайс не може да се справя сам — бе заявила тя, когато Кристъл и майка й я бяха помолили да се премести при тях. — Той има нужда от жена.

Двамата не се бяха оженили и Кристъл не беше съвсем сигурна кой къде спеше в къщата.

Сток и Хелга бяха странна двойка, но не по-странна от господин и госпожа О’Браян.

Животът бе странен, но по-важното беше, че беше добър, независимо от всичко, което се случваше.

Тя застана на вратата на кухнята, но там беше само икономката й. Кристъл чу плач от втория етаж и се усмихна. Знаеше къде бяха отишли всички.

Тя се втурна по стълбите и влезе в голямата спалня, в която някога бяха живели Даниъл О’Браян и съпругата му и която сега беше превърната в детска стая за близнаците.

Мама държеше едно от бебетата — Джеймс Даниъл, а Хелга държеше другото — Бриджит Анабел. Конър й се хилеше глуповато, застанал до една от люлките.