Евелин Роджърс - Смелостта да обичаш

Някаква сянка се появи над тях.

— Хер О’Браян се върна — каза Хелга.

Кристъл се отдръпна неохотно от майка си и Хелга зае мястото й. Ръцете й се бяха изцапали с кръвта на баща й и тя се загледа в тъмните петна, докато вървеше км верандата.

Конър я посрещна на стъпалата.

— Мъжете ми казаха.

Кристъл понечи да каже нещо, но думите не идваха. Тя изхълца и се хвърли в прегръдките му.

Конър изпрати един от каубоите да повика шерифа, но не успя да овладее нетърпението си и реши сам да тръгне да преследва убиеца на Едгар Брейдън. Той тъкмо оседлаваше един отпочинал кон, когато Кристъл влезе в обора.

Под очите й се виждаха тъмни сенки и тя изглеждаше, сякаш всеки момент щеше да се строполи на земята.

— Добре ли си — попита я той.

— Добре съм. Къде отиваш?

Той се поколеба, преди да й отговори.

— В „Бушуак“ освен ако тук няма нещо, което да се налага да свърша лично.

Кристъл си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно.

— Не, нищо, освен да седиш и да се тревожиш.

Той затегна колана на седлото, спусна стремето и се обърна към нея.

— Трябва да си починеш. Снощи не можа да спиш.

На лицето й се появи едва забележима усмивка.

— Нито пък ти — усмивката изчезна. — Отиваш да го търсиш, нали?

Нямаше нужда да пояснява кого имаше предвид.

— Мислиш ли, че е в ранчото? — попита Конър.

— Не.

Отговорът й беше толкова категоричен, че той я изгледа подозрително.

— Знаеш ли къде е? Да не е казал на майка ти нещо, за което аз не знам?

Тя отметна една къдрица от челото си. Беше измила кръвта на баща си от ръцете си, но не бе успяла да се отърси от измъчения си поглед.

— Казах ти всичко, което ми каза тя. Само че познавам брат си. Полубрат си — побърза да се поправи. — Ще ми трябва време да свикна с този факт.

— Къде е той? Трябва да бъде заловен.

— Само предполагам къде може да е, но имам доста добра представа. Изобщо недей да ме питаш къде е, защото няма да ти кажа.

— Ако се опитваш да го защитиш…

— О, не, не, нищо подобно. И не ме разбра. Няма да ти кажа, а ще ти покажа.

Тя го подмина и тръгна да оседлае Светкавица. Конър поклати глава, сякаш не вярваше на очите си.

— Трябваше да се досетя какво си намислила. Няма да те взема със себе си, Кристъл. По-скоро ще го оставя да избяга в Мексико.

Тя му хвърли един поглед през рамо.

— Значи сме в задънена улица.

— Което означава, че ти оставаш, а аз тръгвам — Конър говореше твърдо, но начинът, по който го гледаше жена му, му показваше, че тя нямаше намерение да го послуша.

— Няма да те лъжа. Когато заминеш, аз сама ще тръгна след тебе. Нашето семейство вече ти причини достатъчно проблеми.

Конър нямаше намерение да започва отново този спор.

— Майка ти има нужда от теб тук.

— Тя приема всичко много по-добре, отколкото си мислиш. Освен това аз никога не съм й предлагала голяма утеха. Знам, че ме обича и може би нещата между нас ще се променят, но това няма да стане днес.

— Прекалено опасно е.

— Аз съм добър стрелец.

— Ти си още по-добра цел. Може да ми попречиш.

— Могат да се случат много неща, включително и това ти да тръгнеш сега, а аз да те последвам по-късно — тя се приближи до него и го погледна с очи, които можеха да стопят камък. — Трябва да направя това, Конър. Трябва!

— Мога да те вържа.

— Ако бяхме в леглото, щях да ти позволя да го направиш.

— По-силен съм от теб.

— Знам. Освен това си и по-умен. Ако се замислиш, ще разбереш, че нямам друг избор.

Тя имаше способността да хвърля собствените му камъни по него. Значи бил по-умен, така ли? Ето, тук тя грешеше.

— Ти си жена, която умее да ме дразни.

— Имам си и добри страни.

Тя стоеше толкова близо до него, че Конър можеше да забележи блясъка в очите й и напрежението в ъгълчетата на устата й. Изглеждаше упорита и горда, но същевременно толкова уязвима и сладка, че го плашеше.

— Да, така е, наистина имаш и хубави страни.

Той не се опита да я спира повече. Трябваше да намери някакъв начин да отвлече вниманието й по-късно. По-скоро потокът в ранчото щеше да замръзне по средата на лятото, отколкото Конър да позволи нещо да се случи с Кристъл.

Когато изведоха конете си навън, двамата забелязаха Анабел Брейдън да слиза по стъпалата на верандата. Тя изглеждаше по-силна отколкото Конър я бе виждал някога. Понякога по време на трагедии хората се държаха по-смело.

— Тръгвате след него — каза тя. — Къде?

Кристъл хвърли един бегъл поглед на Конър.