Евелин Роджърс - Смелостта да обичаш

Няколко секунди никой не помръдна. След това Кристъл помогна на майка си да се изправи, а Конър се приближи към Ройс, но един поглед му беше достатъчен да установи, че той никога вече нямаше да може да нарани някого.

Конър се обърна да каже това на жените, но разбра по погледите им, че те вече знаеха.

Чу се конски тропот и шерифът се появи от мрака заедно със заместника си и двама от каубоите на Конър. Зад тях яздеха Джъдж и Сток.

Шерифът се приближи до огъня.

— Мъртъв ли е?

— Ако не е, ще го застрелям отново.

— Чухме изстрели и дойдохме колкото бързо можахме. Момчето ни показа пътя.

Кристъл отиде до Конър и го хвана за ръка.

— Ройс искаше да убие майка ни. Съпругът ми направи каквото трябваше — тя погледна Джъдж. — Мама е добре. Конър й спаси живота.

Анабел вдигна бавно очи от трупа на сина си и погледна Кристъл. Лицето й беше пребледняло, а устните й трепереха, но тя успяваше да се задържи права без чужда подкрепа.

— Омъжила си се за добър човек. Никога не го забравяй — след това се обърна към Джъдж. — Ела тук, момчето ми, и прегърни майка си. Днес изгубих двама от мъжете в живота си и имам нужда от малко обич.

Кристъл си помисли, че и тя също имаше нужда от обич, но остана сама в сенките, встрани от останалите, докато Конър разказваше на шерифа какво точно бе станало. Той повтори всяка дума, изречена от Ройс, и тя долови болката и гнева в гласа му, особено когато разказваше за смъртта на баща си.

Убийството на Даниъл беше най-голямата жестокост, извършена от един Брейдън, но беше станало, преди Кристъл да срещне Конър. Двамата бяха обречени още от самото начало. Тя не можеше да гледа по различен начин на нещата.

Сток и каубоите увиха тялото на Ройс в одеяло и го вързаха за коня му. Кристъл слушаше майка си да обяснява на Джъдж как преди време яздела често и тази вечер решила да опита отново.

— Изминах по-голямата част от пътя с каруца, а в „Дъсчения лагер“ помолих един каубой да ми оседлае кон.

— Това трябва да го е изненадало.

— Така беше. Тялото ми ще ме боли в продължение на седмици, но предполагам, че това ще бъде най-малката ми грижа.

Кристъл знаеше, че мама се опитваше да се пребори с отчаянието и че разговорът й придаваше сили.

— Аз съм тук мамо — каза Джъдж. — Ще се погрижа за всичко.

Гласът му беше на момче, което вече бе възмъжало.

Кристъл се отдръпна още по-встрани и погледна към хилядите звезди на небето и пълната луна. Ветрецът караше листата на дърветата да шумолят. Светът изглеждаше спокоен, сякаш не осъзнаваше каква драма се бе разиграла тук. Кристъл не знаеше какво чувстваше… беше изтръпнала, тъжна, объркана и самотна, въпреки че само на няколко метра от нея имаше толкова много хора.

Може би така щеше да се чувства до края на живота си.

Тя се отдалечи още от лагерния огън; всичките й сили и енергия бяха изсмукани. Беше изгубила толкова много — баща и брат, — но това бяха хора. Които никога не я бяха обичали истински и не я бяха смятали за част от своето семейство.

Това беше най-тъжното в цялата история. Пропилени възможности. Загубени безвъзвратно години.

Също като годините, които би могла да сподели със съпруга си, ако не му беше причинила толкова мъка. Заради нея той беше убил човек, при това в деня на победата си, в който си беше върнал семейните земи.

Конър не беше убиец. Кристъл си спомни как бе изглеждал той, когато го бе видяла за първи път — разтревожен за срещата с баща си и същевременно изпълнен с оптимизъм, че всичко щеше да се оправи.

Тя му бе отнела всичко това. Семейството й се беше опитало да му отнеме всичко.

Една ръка докосна рамото й и тя подскочи. Кристъл се обърна с разтуптяно сърце и се озова с лице срещу Конър.

— Добре ли си? — попита я той.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Добре съм.

— Лъжеш.

— Е, не съм чак толкова добре, но ще се оправя.

— Знам. Ти си силна. Това е едно от нещата, които обичам у теб.

Тя почти не го чу.

— Конър, трябва да ти кажа колко съжалявам — тя едва успя да се въздържи да не заплаче. — Той уби бащите и на двама ни. А аз…

Спря я с целувка. Кристъл не се опита да се освободи. Имаше нужда от него. Той остана да я притиска към себе си известно време, след което се отдръпна и я погледна сериозно в очите.

— Да, той наистина ги уби. Това е нещо, с което и двамата ще трябва да се научим да живеем.

— Не знам дали ще мога.

— Разбира се, че можеш. Вече ти казах, че си силна, любов моя.

Внезапно тя започна да чува всичко, което той казваше. Кристъл поклати глава.