Адриан Рогоз: Аламбай или тайните на изкуството

— Защо бързаш? — рече Алам като пробуден от сън и долових в гласа му не само тъга, сякаш и той бе забелязал обезпокоителното бръмчене.

Отново настана вибрираща тишина.

— Всичко в живота ми започна от едно произшествие — продължи Алам, — от неизвестното, което открих по-късно. Възможно е Джинестра да ме е заобичала още повече в момента, в който кожата й започна да пее и изуми хората на плажа. Обаче след това… Нелепата случка стана на приема, даден от председателя на планетата Венера по случай закриването на световния конгрес по мезотроника. Естествено, никой не беше ме молил да поставям върху лицето на Джинестра звучащ грим, но знаех, че всички я очакват, за да й се възхищават, знаех, че нейното появяване ще предизвика интерес сред това отбрано общество. Никого не мога да обвиня за жалкия си провал. Непредвидено стечение на обстоятелствата стана причина преминаването на Джинестра през обширната зала на огледалата да съвпадне с тържественото включване на превъзходната система за осветление, създадена от Билвазе. Разпадане на системите от алгоритми — ето какво се случи. Последва неописуем ад. Вместо нежен полъх, шепот и бълбукане от стъписаното лице на любимата ми избухна пронизително квичене, сякаш прасета колеха. Поне такива звуци са записани на магнетофонните ленти от последните представители на свинската порода.

За всеки специалист събитието беше забележително, но изумените гости го приеха като чудовищна постъпка. След това прасенцата станаха прасета и свине, които погребаха Джинестра и мене в неудържимото си грухтене. Не мога да я упрекна за това, че ме напусна. В същност аз станах оръдие на случайността, която показа красотата й без всякакви добродетели. Не бихме могли да наречем грозен окъсания и покрит с гнойни рани Йов, защото други добродетели са го украсявали. Обаче Джинестра…

Гласът секна във въздишка. Мухите жужаха нервно или може би собственото ми напрежение усилваше неспокойствието ми.

— Много съжалявам, Алам — безсмислено промълвих аз.

— Всичко, което съществува, е вписано в книгата на съдбата, защото съществува. Може би пък бъдещето да се окаже по-весело — добави той, но не изглеждаше убеден. — След като ме напусна жена ми, живях известно време сам в невидимия град. Но скоро след това проумях нелепостта на дотогавашното си съществуване. Възвишената цел да се издигна почти до звездна самота сред гигантския хаос на термитите ми се стори направо детинщина. Изпитах отвращение от тази измама, която смятах за най-голяма награда. И изведнъж ми домъчня за стария и материален град-червей, за неговите жени, които умеят да делят с мъжете си и светлите, и мрачните мигове от живота… Идеята, тази нещастна идея, ме споходи, докато гледах замечтано през прозрачните стени на жилището си. Споменът изпълни празнотата, която ме заобикаляше. По онова време бях започнал да правя пеещи картини, което, предполагам, повлия на идеята ми. Какво би се случило, запитах се аз, ако тези невидими жилища едно след друго станат видими. Или може би не всички, а само толкова, колкото да заличат анонимността в околното пространство, без да отнемат простора на общата гледка. Понеже се интересуваш от истината, това значи, че моята идея нямаше градоустройствени цели. Чисто и просто мене ме вълнуваше пластичният ефект, който бих постигнал… И все пак съществуваше една трудност. Това не бе видимостта, която за мене е обикновена техническа задача и можех да я реша, щом вляза в електрическата централа… Затрудняваше ме разпределението на пространството. Не се учудвай… Представи си невидим град, висок няколко километра, който се простира на огромна площ. Сам можеш да прецениш, че при такива условия не е чак толкова лесно да се изчисли начинът за редуване на „пълно“ пространство с „празно“ пространство, за да се създаде у зрителя впечатление за градоустройствена система. Това беше математическа задача, с която се заех страстно.

Пристъпих към изпълнението на гибелния си план в деня, в който стигнах до ония тоположки решения, способни според моята безумна мисъл да съживят бездната. Смятам, че съм бил луд. За нищо друго не мислех освен за пластичния ефект и за съответното математическо решение… Замисъл, откъснат от действителността и доведен докрай въпреки действителността… В същност това е изкуството… И може би затова е нежно като дихание, неумолимо като камък, дълготрайно, но и обречено на гибел…

Байконур млъкна, а двукрилите насекоми забръмчаха в тягостен хор.