Адриан Рогоз: Аламбай или тайните на изкуството

По едно време се случи нещо, което ужасно ми досади: големи бръмчащи мухи започнаха да се въртят около мене. По вида им прецених, че не са кибернетични насекоми, каквито се използваха обикновено само при сложни изследвания. Напразни бяха опитите ми да ги прогоня. Проклетите буболечки сякаш бяха пощръклели. Те не се приближаваха до мене, но летяха наоколо и непрекъснато бръмчаха. С досада си припомних едно изречение, заучено още в училище: „Мухите са насекоми, които са изчезнали преди двеста години.“ „Тези животинки или не са мухи, или тук, в родината на кенгурото и птицечовката, са се превърнали в мухи — рекох си аз. — Все пак какво представлява цивилизацията — продължавах да размишлявам, — каква полза от това, че сме завладели планети, че сме издигнали невидими градове, че сме способни да пренесем човека на големи разстояния под формата на вълна, щом не можем да направим нищо против докарващите ни до неврастения мухи!“ Понякога става така, че важно събитие в живота на човека се съпътствува от банални и досадни случки и тези две явления остават завинаги свързани в паметта му. На мене бръмченето на мухи, дори когато са кибернетични, ще ми напомня неизменно и неприятно за времето, когато търсех Алам.

Щом временната постройка бе готова, аз се настаних в нея, изкъпах се с лъчи и ми остана достатъчно време да се свържа с моите хора от другите планети. Бях наредил на робота-наблюдател да ми съобщи, когато Маллок излезе повторно. Това стана веднага след обеда.

Тръгнах след него. Носеше странни предмети. Понеже се насочи към Арафурско море, предположих, че смята да лови риба. Но за моя изненада той се спря на плажа срещу някакви скали, заоблени от вълните, развърза нещата, които носеше, и ги подреди така, както, предполагам, са го правели някогашните художници. Макар че бях далече от брега, все пак виждах добре през бинокъла как моят човек стои пред статива, как движи палитрата и четките.

Престорих се, че се разхождам по брега, и се приближих до Маллок. Погледнах платното с нахвърлени по него цветни петна и го попитах с искрено удивление:

— Извинявай, че те безпокоя… Рисуваш ли?

Той трепна, сякаш едва сега забеляза присъствието ми, погледна ме подозрително, после се засмя развеселен:

— Да, рисувам!

В плътния му глас долових нотка на гордост, но, общо взето, поведението му беше доста сдържано.

— Археолог ли си? — запитах отново. — Или етнограф?

Засмя се пак, без да ме погледне, и си продължи работата. Вълните се удряха в скалите ритмично, но не еднообразно, а странните многоцветни петна на картината, въпреки че не отразяваха околния пейзаж, събуждаха в съзнанието ми монотонния пенест ритъм на морето.

— Не, не съм нито археолог, нито етнограф — отговори ми след малко и се обърна към мене. Очите му бяха сини, по-сини от морето, което искаше да нарисува. — Играя си на живопис.

— От стотици години никой вече не е рисувал — опитах се да обясня грешката си.

— Не може да се каже, че никой — възрази той с мек, но решителен глас. — Доста хора са рисували. Обаче живописта въобще се смята за отминало изкуство. Това е съвсем друго, но може да се докаже и обратното. — Той се усмихна. — Харесва ли ти? — настоя да чуе мнението ми, като посочи картината.

— Не знам дали това може да се нарече удоволствие — измърморих аз смутен. — Но при всички случаи ми казва нещо повече от отегчителните филмови кадри, които се опитват да пресъздадат на стената действителността.

— Тъкмо към това се стремя — заяви той щастлив и прочетох в погледа му известна симпатия към мене, непознатия, който потвърждава замисъла му. — Искам да кажа нещо повече.

Изведнъж забелязах непоносимите мухи, които ми досаждаха, преди да дойда тук. Сега нападнаха Маллок.

— Знаех, че мухите са изчезнала порода — рекох аз. — Но виждам, че тука още ги има. И то много.

— Странно — промълви художникът и ми се стори, че пребледня. — Преди малко нямаше мухи… Смятам, че дойдоха с тебе…

Помислих, че се шегува. Не ми се щеше все пак нашата среща да се свързва с такава неприятна случка. Затова побързах да се сбогувам с него:

— Съжалявам, че те обезпокоих, докато работиш, но се и радвам, че се запознахме.

— Може би пак ще се видим — отвърна той любезно, но очите му ме пронизаха особено, почти болезнено.

— Може би. Утре пак тук ли ще дойдеш?

— Да — прошепна художникът и без да ме погледне, попита: — С какво се занимаваш?

— Инженер съм — спомних си професията на чичо си. — Търся подходящо място за подводна фабрика, която да преработва водорасли… От няколко дни оглеждам околността.