Адриан Рогоз - Аламбай или тайните на изкуството

Докато се отдалечавах, ми се стори, че мухите или част от тях тръгнаха след мене.

На следващия ден ме покани в дома си, защото изявих желание да видя и другите му картини. Тогава разбрах, че и най-стеснителният художник има нужда от публика (дори когато тази публика е от един човек). И да ви призная откровено, засрамих се от факта, че поради други причини, напълно чужди на изкуството, се превърнах в идеален зрител.

В къщи Маллок (още не бях сигурен, че е Байконур, макар странното му поведение, засенчено от тъга, да ме караше да вярвам, че е той) ми показа картината, нарисувана до скалите, в които се разбиваха вълните. Не приличаше на познатото ми място, но се долавяше някакво абстрактно люлеене на линии и багри. Гледката по-скоро беше космическа, отколкото океанска; най-много ме удиви монотонният пенлив ритъм на вълните, които чувах много ясно.

След първата изненада се засмях, защото си помислих, че хватката му е твърде обикновена.

— Записал си на магнетофон шума на морето… Погледна ме по много странен начин: и весело, и тъжно, и учудено, и подигравателно.

— Би било много лесно. Всяко дете може да го направи.

— Тогава?

Вместо отговор постави в ръката ми малка сфера, чрез която можех по желание да направлявам в помещението силата, посоката и цвета на светлината.

— Какво трябва да направя?

— Опитай сам…

Разбрах, че задачата е по-сложна: колкото повече осветявах картината, толкова повече се променяха и звуците, които сякаш излизаха от нея.

— Наистина е интересно — признах аз.

— Проумя ли го?

— Донякъде. Аз излъчвам тази разноцветна музика…

— Как я излъчваш?

— Предполагам, че лентата със записа е монтирана в системата за осветление…

— Не! И това би било външно решение.

— Искаш, да кажеш, че картината пее, така ли? — възкликнах аз и в гласа ми прозвуча подигравателна нотка, иронията беше непосредствен резултат от недоверието ми.

— Да, самата картина пее. Аз съм първият човек, успял да създаде музика чрез цветовете.

— Това е епохално! — искрено се възхитих. („Дори ако Маллок не е Байконур — рекох си аз, — все пак съобщи необикновена новина.“) — Но не разбрах как си успял да…

— Принципът е сравнително прост, а и приложението му — също, особено за един мезотронист, защото това основната ми професия…

— Не си ли художник? — попитах веднага, изплашен от разминаването с въпроса, който ме доведе тук.

Маллок ме изгледа, сякаш понечи да каже нещо, но се отказа и попита с презрение:

— Кой днес създава изкуство!

— Ти например…

— Е! Само експериментирам една идея, това още не е изкуство.

В същото време продължавах да въртя малката свето регулираща сфера и се учудвах на мелодичните вариации, които възникваха върху основната тема.

— Позволи ми да не се съглася с тебе — отвърнах аз. — Докато си играех с този глобус, ми се стори, че самият аз съм истински художник, а камо ли ти, авторът…

По лицето на Маллок се плъзна бледа усмивка:

— Във всеки случай не така са разбирали изкуството някогашните хора. И въпреки че те са говорили за връзката между звука и баграта и за цветните концерти, това, което правим ние днес, е далече от определението, дадено някога не само на творчеството, но и на ползата от изкуството. За да ме разбереш, трябва да ти открия тайната си…

В същия миг ми се стори, че пропадам в небитието, в светло и прозрачно пространство. Падането ми беше по-скоро плуване, после седнах на невидим предмет. Виждах само собственото си тяло, което висеше необичайно в безкрайното пространство. От опит знаех, че великите хора са странни създания, и въпреки това попаднах в клопката. Ала Маллок ми се стори безобиден човек, така че вместо аз да спечеля неговото доверие, той спечели моето и сега бях във властта му. Наистина имаше няколко души, които знаеха къде съм, но още не бях потърсил помощта им. Когато се разтревожат за мене, ще проверят тук, но може би тогава ще… Изтръпнах. Силен гняв ме изтръгна от мрачните мисли…

— Аламогордо Байконур! — извиках аз, сякаш не той мене, а аз него бях хванал в капана. — Чакам да ми разкриеш тайната си.

— Знаех, че ще дойдеш — чух гласа на Алам, който трептеше леко като отражение. — Зъбите на параграф шести трябва да разкъсат жертвата си…

— Защо не се укри по-добре? — попитах аз, колкото да не мълча.

В същност, както и да беше се скрил, пак щях да го намеря.

— Знаех, че ще дойдеш, но се надявах, че няма да ме намериш.

— И все пак си взел някакви мерки…