Адриан Рогоз: Аламбай или тайните на изкуството

Бях попаднал в капан, поставен от луд човек. Дали не беше време да използвам радиото във форма на гривна, която носех на ръката си, и да повикам моите хора?

— Не се страхувай — опита се да ме успокои гласът, сякаш беше отгатнал мислите ми. — Нямам намерение да те убивам, нито желая да ти сторя някакво зло. Всъщност, ако говорим честно, ще ти кажа, че исках да отстраня всякакво външно влияние, което би ти попречило да проумееш действително нещата. Нали затова дойде. Трябва да разбереш колкото е възможно повече. Ако истината ти причини зло, това е друг въпрос. Защото на мене ми причини…

Отново чух дразнещото бръмчене.

— Къде по дяволите летят? Не виждам никаква муха.

— Летят в моята стая — отвърна ми гласът със страх или с отчаяние. После сякаш се овладя, върна се към прекъснатия монолог: — Не се бой.

Положението ми се струваше смешно, нелепо. Заобикалящата ме тайнственост ме караше да тръпна.

— Не се боя — промълвих аз, убеден, че не от Байконур се страхувам в този миг. — Все пак няма ли да е по-добре, ако ме извадиш от тази бърлога?

— Засега трябва да останеш там…

— Тогава продължи разказа си…

— Следвах мезотроника. Чрез нея самото атомно ядро се превръща в открита система за комуникация. Беше плодоносна област, с помощта на която един млад ум можеше да докаже способностите си. И аз ги доказах. Първите мезотронни присадки носят моето име…

— Знам. Именно затова се изненадах, когато те сварих да рисуваш.

— Изненадал си се, защото изкуството изживя период на упадък. От няколкостотин години науката напредва в неизвестното с небивала скорост и на практика забрави, че неизвестността е безкрайна и че човечеството може да я изследва и с ракетите на изкуството. Не е изключено някой мъдрец, стигнал границата на нашите познания, да сметне, че изкуството е празна работа, но не виждам защо и науката да не е подобно нещо. Несъмнено аз не съм такъв мъдрец.

— И все пак ми се струва странно, че умът на един човек, който е способен строго да изследва Космоса, се е деквалифицирал, като използва метод, който се прилага слепешком.

— Говорим за твърде малко познати неща. Запитай се как е било възможно Нютон и Айнщайн, тези титани на физиката, да бъдат суеверни, как е било възможно мечтателният математик Йон Барбу да е един от най-големите поети на света. Навярно дори не си чувал за него.

Досущ като диханието на времето, което понякога не усещаме, макар че то продължава да се отмерва от рязкото тиктакане на часовника, бръмченето на мухите се бе изплъзнало от вниманието ми, при все че не беше престанало нито за миг. След туй отново го долових в настъпилата тишина. И внезапно си припомних нещо, което ме накара да направя ужасяващо предположение.

— А сега ще ти разкрия тайната на картините — продължи гласът. — Но преди това искам да ти кажа, че моите мезотронни разработки ми позволиха да се преместя най-после в невидим град. Там намерих и това, което се нарича любов. Беше съвършена жена, ако приемем, че красотата може да замести ума, ако чарът може да играе ролята на знанието, а изяществото — на добротата. Може би съм повярвал, че истинските й добродетели са невидими като сградите на града, в който живеехме. Попаднах в плен на собствените си младежки мечти. От любов към Джинестра открих истинското си призвание; дори и в това нейното появяване беше съдбоносно…

— Тогава ли започна да рисуваш?

— Обаче не така, както ти предполагаш. Създаването на картини ми се струваше безсмислено, защото по онова време и аз се залъгвах с предполагаемия залез на изкуството. Подтик ми даде случайността: изрисувах тялото на Джинестра, защото исках да блесне ненадминатата й красота. Кремът, с който намазах кожата й, беше съставен от фотозвукови частици, така че лъчите, които падаха върху плажа, където се къпехме, извличаха от кожата на моята съпруга мелодични звуци. Шокът на присъстващите хора беше страшен. Може би в този миг изкуството възкръсна отново чрез морската пяна и песента.

Гласът на Байконур беше почти щастлив и мисля, че сега само аз чувах заплашителното бръмчене на мухите.

— Все пак не виждам как си стигнал до архитектурата и…

— Оттам, където си, нищо не можеш да видиш — тъжно каза гласът. — И аз нищо не виждах в невидимия град, но скоро го разбрах.

После млъкна, сякаш ме забрави.

— Какво се случи по-нататък? — попитах не толкова, за да го накарам да продължи разказа си, а за да не чувам жуженето, което ми опъваше нервите.