Адриан Рогоз - Цената на бездната

— Не разбираш ли? — долетяха до него думите на Ким Керим, като че ли ги довея вятърът. — По този начин игра ти в партията… — Пак не чу края на изречението.

„Така съм играл?“ Познатият вариант блесна пред очите му: отговорът на Техом беше трик, измислен някога от Дав. Сега вече не се съмняваше, че не играе с Ким Керим. Той беше навън. Дали наистина беше навън? Ледени тръпки полазиха по гърба му. Това ли беше отговорът на пророческия въпрос, който му зададе някога?

— Не разбираш ли, че се присъедини към планетата? — едва проникнаха до Дав думите му. — Присъедини… дени… дени… — И звукът на предполагаемите думи заглъхна от яростното мъркане на котарак.

Стигнаха до партията, открита с хода h4, но краят й не се виждаше. Въпреки това Дав се радваше, че отново шахматната дъска е обляна с цветове. Синя звезда хвърляше меки като коприна тъчи върху всичките квадрати.

Макар че беше напрегнат, Дав се чувствуваше бодър, като след оздравяване от някаква болест. Но и противникът му показваше, че е в истинска еуфория. „Сега той е убеден, че ме е присъединил към себе си“ — рече си Дав и с тъга си спомни времето, когато разговаряха с Ким Керим.

Вече не помнеше кой започна разговора. В същност и след странното разгневяване на Техом те продължиха да си бъбрят за незначителни неща, свързани с играта. Вероятно когато Дав остана без събеседници, двамата му противници се бяха помирили. Външно разговорите изглеждаха безобидни, дори забавни, но в съдържанието им тлееше дебнене и нападателност.

Най-често говореха за известните затруднения, които са си създавали един на друг големите майстори на шаха. Веднъж планетата ласкаво припомни за Хирив, който не пипал фигурите на противника, преди да си сложи обеззаразяващи ръкавици.

Дав си представи Техом на мястото на Хирив, усмихна се и попита:

— Защо ми го разказа?

— Знам, че на вас, хората, ви харесва да си разказвате подобни безсмислици!

— Зависи кой ги разказва.

— Защо?

— Защото едно удоволствие би ми доставила безсмислица, казана от тебе, и съвсем друго, ако е от Ким Керим например…

— Пак не разбрах. Приятно ми е да играя с тебе, но не запомням информациите, които нямат значение.

— Добре — измърмори Дав и престана да разпитва за странните симпатии, проявявани от планетата. — Чувал ли си за Цаумин от планетата Вандекампа?

— Не.

— Той е бил именит шахматист и единствен по вида си: имал четири глави. Странното нещо в неговата конструкция било това, че докато северната му глава, да речем, станала планетен шампион, другите три стигнали само до званието майстор.

— Много интересно! — изуми се Техом. — И какво станало после?

— Виждаш ли колко си умен! — ласкателно рече Дав. — Досети се, че има и продължение. Станало това, че Цаумин, затруднен в играта от главите-близнаци, които с по-голяма страст изпълнявали ролята на запалянковци, решил на края да се откаже от тях.

— Как?

— Поискал от един специалист по присаждането да отдели от него тримата майстори. После добил тяло на човек и се прехвърлил на Слънчевата система, която е изобразена върху астрономическите карти като шахматна дъска. Е, какво ще кажеш?

— Хареса ми, защото не е безсмислица. И аз бих постъпила така.

Друг път Техом спомена за Боби Фишер, който пръв въведе бизнеса в играта. Дав му възрази и му припомни за шахматните машини, разрушени от създателите им, защото били недоволни от тях, и не пропусна да спомене за ВРАК-3007-Б, машината, която след бляскава шахматна кариера била понижена в автомат за отбелязване на статистически данни за тиковете, проявявани от зрителите на състезанията в Галактиката.

Незабелязано борбата се разгорещи. По едно време матът беше неизбежен. Но засега играта беше само опасна. Дав не надценяваше положението си, което явно беше по-добро, но усещаше как се възражда от тръпките на напрежението.

След великолепна комбинация и като пожертвува две фигури, Техом застави Дав да приеме един вечен шах.

— Пак спечели! — възкликна със съжаление, но и с неволна насмешка: въпреки че това смути Ким Керим, Техом признаваше — разбира се, с тайнствен език, — че планетната й памет беше усвоила от качествата на последния си противник; започваше да разсъждава по неговия начин.

И за най-голямо изумление на Дав пешката от g2 дръзко подскочи на g4!

За кой ли път, си казваше Дав, откакто беше влязъл в светилището: „Това е решаващата партия в живота ми!“ И вероятно всеки един от тези моменти е бил съдбоносен в кариерата му на шахматист. Но сега? В същност всичко, което ставаше там, беше едно дълго опознаващо странствуване. И водовъртежът на забравените вече ремита, и логически свързаните четири загуби, и победата, която посрещаше с пълно спокойствие. Защото при сегашното започване, което бе създало на предишните възможност за равна игра, му беше забранено да изпусне победата.