Адриан Рогоз - Цената на бездната

Без да е помолил, изведнъж екранът показа външния свят и Дав видя прозрачния саркофаг, в който лежеше Умна.

Седящият в подлудяващата ниша човек, затворен там по собствено желание (тъй като вратата беше постоянно отворена), нададе почти нечовешки вик. Той почувствува безкрайно съжаление и към собствената си съдба, и към любимата жена, даже към непознатия, който го беше примамил там. „Почвам да оглупявам“ — помисли си той, а после попита:

— Защо го направи, Ким Керим?

— Не съм аз — с искрено удивление изрече старецът.

— Аз го сторих — изкикоти се с металически глас Техом. — Помислих си, че искаш да знаеш какво става навън.

— И защо тъкмо сега ти хрумна тази мисъл? — Техом не отговори. Само образът на екрана се приближи и позволи да се види прахът, настлан от времето и вятъра върху капака на металокерамичния саркофаг. — Спри! — викна Дав. — Загаси го и да играем, безсъвестна плането!

В същия миг Дав трепна: върху шахматната дъска бял кон се премести на квадрат f3!

Почувствува дълбоко отвращение. Колкото и да е невероятно, това отклонение от правилото предизвика у Дав безсилие и той потъна в бездните на безполезното. Отдавна се беше превърнал в надживял времето си автомат, за когото крайъгълният камък на живота се сливаше с първите ходове на тези оспорвани партии.

Постъпваше досущ като творец, повлечен от водовъртежа, който е предизвикал в Космоса. От дълбочините се надигна весело, измамно жужене. „Похабих целия си живот, за да премеря силите си с един луд разбойник, с един безумен гений“ — проплака у него частица от съзнанието му.

Даваше си сметка, че макар и да не играе слабо, комбинациите му бяха отвратително сиви. А Техом, напротив, постъпваше обезкуражаващо добре и напредваше стремително.

По време на тази проклета партия безброй пъти го прониза мисълта да си тръгне. Плуването в този натежал като живак от варианти океан го задушаваше. „Да си вървя!“ — рече си пак. — Да се махам още сега! Какъв смисъл има да се боря с тази коварна планета! Защо по време на това странно очовечаване Техом трябваше да прибегне и до измамата? Ами ако при следващата партия започне все пак с g4? — блесна в ума му неприятна мисъл. Ах, този незначителен ход, който непрекъснато му създаваше илюзията, че е съзвездие с определен смисъл! И ненадейно сивата картина се оцвети… Гласът на Техом прозвуча като тръба:

— Краят ще бъде победоносен след седемнадесет хода. — После планетата продължи снизходително: — Би могъл да постигнеш реми само със силни нападения. Ти искаше да приключиш, борбата по чисто технически път, но и това не можеш да постигнеш с мене.

Следователно поражение! Обаче отзвукът от него беше почти заглушен от поразяващия извод, че противникът му СЕ СТРАХУВА! И като върховна радост Дав видя как плъзгащата се дясна врата се отмести бавно и нерешително, после се спря на една трета от пътя си. При все че беше победен, Дав имаше разрешение да напусне светилището! ТЕХОМ СЕ СТРАХУВАШЕ!

Тази мисъл колкото достоверна, толкова и предполагаема му вдъхна сили да броди из ужасната пустиня на следващите партии и да прекоси отчайващата й необятност. Един ход пораждаше друг подобно на зловеща мълния, проблеснала между две успоредни огледала, разделени от безкрайността. Когато единият нападаше в определено място на шахматната дъска, другият създаваше допълнителна защита, после ролите се сменяха, играта се подновяваше и протичаше в съвършена и еднообразна симетрия. Подобно на церемонията при неоснователен дуел на един механичен и зашеметяващ танц, изпълняван от два метални глобуса, които се въртят във въздуха. И двамата изпълняваха с тиха и неумолима страст досадното задължение: вероятно Техом поради самата си конструкция, а Дав, ръководен от вариантите във въображението му.

Дав отдавна вече не спазваше разумното редуване на времето за игра, за хранене, за бръснене и почивка, отдавна не държеше сметка за това. В началото на далечните му спомени неговата брада растеше неудържимо, така че трябваше да я бръсне често. По-късно забеляза, че макар и да не беше много голяма, тя престана да расте. Заряза я и се спаси от грижата да се бръсне.

От време на време някой разговор с Ким Керим го ободряваше в безплодната му усамотеност. Поуспокояваше се от гласа на стареца, който сега му изглеждаше по-мъдър, по-дълбок и по-загадъчен, отколкото преди. И така към края на един разговор го попита:

— Как откри тази планета? Как успя да я приучиш да играе шах? И как никой не е чул за това чудо?