Силия Рийс - Малката вещица

Видях вълчицата. Бях в началото на гората и търсех ядки, които катериците са пропуснали. Някои са се спаружили и са лоши на вкус, но могат да бъдат смлени с жълъди за брашно, а орехите са вкусни във всякакъв вид. Разчистих снега и ровех наоколо, когато усетих, че кожата ми настръхва. Огледах се. Очаквах да видя Джейбърд и се чудех откъде се е взел, но тогава я видях — на няколко метра от мен. Приличаше на куче, но по-голяма, със сива, сивкаво-кафява козина, с бяло по врата, където се сгъстяваше и образуваше рошава грива. По гърба й преминаваше черна линия. Беше се опряла на широките си предни лапи. Тялото й около гърдите и плешките беше масивно. Хълбоците й се движеха навън-навътре с ритъма на дробовете. Тялото изтъняваше и завършваше със стройни задни лапи и тесни бутове. Дишаше тежко, дъхът й излизаше на бели облачета в студения въздух, а червеният й език висеше между дългите бели зъби. Очите й бяха златисти. Гледахме се една друга.

Не се страхувах. Просто исках да се махне. Коремът й е хлътнал от глад, а край гората са заложили капани с месо за примамка.

За известно време и двете не помръднахме, после тя сякаш дочу посланието ми. Обърна се, скочи и тъмната й фигура изчезна в гъстата тъмнина на гората.

Госпожа Джонсън е мъртва. Умря миналата седмица. Втората седмица на февруари. Умря по време на раждането.

— Тя не е трябвало да забременява отново. Това може да я убие — Марта го повтаря през цялото време, каза го и докато бързаше към стаята на родилката, но се огледа през рамо, да не би някой да я е чул. Могат да приемат думите й за зложелание, акушерката трябва да бъде внимателна.

С Марта отидохме заедно за израждането. Госпожа Джонсън дълго се мъчи, беше на ръба на изтощението и изнемогата. Раждането продължи ден и половина. Тазът й е тесен, въпреки многото деца, които е родила, а и тя няма повече сила да се напъва. Бебето най-сетне се роди. Беше голямо и пъпната връв бе омотана около врата му. Трябваше внимателно да я отвия. Прерязах я и го подадох на Марта, която само го погледна и го покри с едно парче плат.

Взря се в майката, която лежеше като мъртва и се обърна с посивяло и изпито лице.

— Боя се, че ще ги погребат заедно.

Марта опита всичко, което бе по възможностите й, но не успя да я спаси. Госпожа Джонсън бе накрая на силите си и бавно умираше пред очите ни. Събуди се само веднъж и поиска да види бебето. В отговор Марта леко поклати глава. Госпожа Джонсън извърна лицето си към стената и затвори очите си. Клепачите й имаха тъмно виолетов цвят на фона на жълтеникавата кожа.

Повече не ги отвори.

Марта повика отец Джонсън. Той влезе с голямо нежелание в стаята, която миришеше на кръв. Придържаше се към писаното в Библията, че след като е дарила живот, жената е нечиста.

— Ако искате да я видите още веднъж в този живот, ще бъде по-добре сега да дойдете — му каза Марта. — Доведете и децата, за да се простят с майка си и братчето си.

Госпожа Джонсън лежеше неподвижна, сякаш вече бе наченала своето последно и най-опасно пътешествие, но звукът от гласовете на децата и сълзите им я върнаха към живот. Клепачите й трепнаха, а изтънялата й ръка помръдна върху покривката на леглото. Гласът на отец Джонсън се извиси във високопарна молитва към Бога. С Марта излязохме, за да оставим семейството да прекара последните си мигове заедно.

Навън отново валеше, а ние поехме изморителния път към къщи.

— Отиде си още една добра жена — въздъхна Марта, докато газехме през снега. Изглеждаше уморена и сразена. Годините се бяха изписали ясно по лицето й.

— Имаме трудно призвание. Смъртта и рождението вървят много по-често ръка за ръка, отколкото ми се нрави. Да се надяваме, че няма да хвърлят вината върху нас.

Не каза нищо повече, но аз разбрах. Опасността е неразривно свързана с работата на акушерката и лечителката. Ако всичко е наред, хората са благодарни. Когато обаче нещата тръгнат на зле, а това се случва твърде често, тогава всичко се променя. Онези, който лекуват, могат да причиняват вреда, онези, които изцеляват — убиват, така говорят хората.

Минахме покрай молитвения дом. Убили са още един вълк, от скоро отрязаната му глава капе кръв на снега. Оголените му зъби излъчват жестокост, а очите дори и изцъклени в смъртта, все още излъчваха жълта светлина. Надявам се, че не е вълчицата, която видях край гората, но няма как да разбера.