Силия Рийс - Малката вещица

Канавата е прикрепена към рамката, пълнежът — поставен върху й, а лицето — над другите два пласта. Марта отбелязва по лицето местата за пришиване. Тя избира мотивите, очертава ги с креда: рози, като онези, които растели в градината й, жълъди и дъбови листа от гората край селото, целувки за истинската любов, сърца — за брака, и раковини и спирали, които се извиват и извиват, но никога не се затварят. Започнахме от средата и се движим навън, ръбът ще представлява лоза, която се вие от всички страни, тя не трябва да се прекъсва, защото символизира дълъг живот.

На Ребека не й е позволено да помага. А тя се смее и казва, че ще стори същото за мен, когато е на преклонна възраст. Дразни ме. Напоследък се промени, вече не е срамежлива и свита, напротив усмихва се, и дори се смее, бузите й горят, а очите й блестят. Сякаш е друг човек.

Януари е, а студът става още по-жесток и води до по-големи страдания. И в Англия премръзвахме зиме, но тук студът така може да изпохапе пръстите и крайниците, че да загният. Освен обикновената кашлица и хрема, се появи и някаква болест на белите дробове, от която човек храчи кръв. Джона беше толкова зает да посещава болните и да раздава лекове, че най-накрая и той легна болен.

Болестта е взела своята дан сред паството. Тази седмица хората в молитвения дом са още по-малко. Елиас Корнуел също го няма и отец Джонсън ще проповядва сам. Няма ги и съпругата му с половината деца.

След службата извикаха Марта при отец Джонсън.

— Вие ще се грижите за съпругата ми.

— Болна ли е? — разтревожи се Марта. Госпожа Джонсън е в напреднала бременност.

— Не става дума за нея. Някои от децата не са добре.

— Какво им има?

Отец Джонсън я изгледа с недоумение, сякаш детските болежки не го засягаха.

— Вие трябва да разберете това.

— Добре, но какви са симптомите? Имат ли треска? Кашлят ли?

— Да, кашлят. И то толкова силно, че не можем да спим. Не мога да мисля. Искам да спрете това.

— Ще сторя, каквото е по силите ми. Мери… — обърна се към мен Марта, за да ми каже да й донеса кошницата.

— Ти си Мери? — Очите на отец Джонсън, студени и празни като оръжейни дула, се впериха в мен.

— Да, господине.

— Мери? Сирачето, което живее при Джон и Сара Ривърс?

Кимнах утвърдително.

— Чух за теб.

— Надявам се, че само хубави неща, господине?

— Не съвсем — той поглади брадата си. — Чух, че бродиш из горите.

— Само за да събирам билки и растения за Джона и Марта.

— Чух още, че има доста какво да разкажеш за себе си. Кажи ми, Мери, отрекла ли си се от дявола и всичките му творения?

— Да, господине.

— Вярваш ли в Бог? Следваш ли напътствията Му?

— Да. Разбира се — кимах усърдно. Що за разпит беше това?

— Да се надяваме, че е така. Защото аз съм Негов наместник, тук, пред тази общност. Не го забравяй. Нищо не убягва от слуха ми — замисли се за миг. — Покорна ли си?

— Да, господине — държах очите си вперени в пода и се опитвах да демонстрирам съответната почтителност.

— Постарай се да останеш такава. Запомни: „защото непокорството е също такъв грях, какъвто е магьосничеството“ 29 29 Първа книга Царства, 15:23 (Бел.прев.) , тъй е писано в книга „Царства“. Погрижи се за децата, Марта. Тази вечер не искам да ги чувам.

И си тръгна, без да погледне никого.

Къщата на отец Джонсън е най-голямата в селището. Почти толкова голяма, колкото някои, които видях в Салем — на два етажа, зидана и покрита с плочи. Госпожа Джонсън ни помоли да идваме, докато децата оздравеят.

Марта им дава сироп от подбел и женско биле, варени в мед и малко оцет. Маже гърдите им с гъша мас, увива ги в мек вълнен плат и ги кара да вдишват парата от едно котле, в което е запарила царско биле, бергамот и мента.

Децата се възстановяват. Кашлицата намалява. Скоро ще са по-добре. Марта повече се тревожи за госпожа Джонсън. Като изключим огромния й корем, тя е много слаба. Марта е загрижена, че бременността може да я изтощи и тя да не може да се възстанови.

Зимата здраво се е вкопчила в живота на всички ни. Студът е безпощаден, става още по-студено, ако това е възможно, храната намалява, а прясната храна — най-много от всичко. Джона се страхува, че може да избухне епидемия от скорбут, както на кораба. Запасите му от лимонов сок са нищожни.

Мъжете излизат на лов, когато времето позволява, но дивечът е напуснал околността, а малкото животни, които успяват да убият, са само кожа и кости.