Силия Рийс - Малката вещица

— Може да е куче?

— Това не е куче.

Приятелят му Нед плю. Толкова е студено, че плюнката му замръзна, преди да падне на снега. Следите достигаха до молитвения дом. Спират под линията на наредените глави, сякаш долавяха миризмата на прикованите си събратя и продължават нататък. Край портите снегът беше разтопен и жълтееше на мястото, където е клечала.

— Ето какво мисли за вас — ухили се Нед, пожълтелите му зъби бяха почервенели, заради кървящите му венци.

Най-големите момичета на госпожа Джонсън се разболяха и често прекарвам деня с нея, помагам й за по-малките деца, точно както Ребека помага на Сара. Не се чувствам като слугиня. Наближа времето, когато госпожа Джонсън ще роди, така че се нуждае от цялата ми помощ.

Освен това се държи мило с нас. Ако не беше тя, щяхме да гладуваме или да сме наченали царевицата, отделена за посев. Ако споделяме онова, което ни дава, може и да преживеем зимата. Когато свършим работа и децата се усмирят, сядаме в кухнята, където ми дава топла бира с подправки и парче сладкиш. Разпитва ме за миналото ми. Разказах й каквото можах, но тя знае, че не съм й казала всичко.

Тишината тегне над нас. На моменти и двете се чувстваме неловко, докато един ден тя не ме попита:

— Не си ми разказала всичко, нали, Мери?

Не мога да я излъжа. Тя е толкова добра, толкова мила, да я излъжа би било равносилно на грях.

— Не ме питайте.

Не мога да говоря за това, не и в този дом.

Все още чувам думите му: „Аз съм Негов наместник.“

„Врачка да се не оставя жива.“ 30 30 Изход 22:18 — (Бел.прев.) , така съм го чувала да крещи от амвона.

— Мисля, че се досещам. Не винаги съм била това, което съм сега — помътнелите й очи се взряха дълбоко в моите и сякаш станаха по-тъмносини. — Когато бях на твоята възраст, бях много непослушна. Живеех с баба си. Така и не видях баща си, беше войник. Майка ми тръгна на път, за да го намери и никой никога повече не я видя. Израснах в страна, където бушуваше война. Много неща бяха недосегаеми за закона, а към тях пристъпваха хора, готови на всякакви злини, склонни да бръкнат в и без това размътените и кални води. Мисля, че познаваш хората, за които говоря. Дойдоха в града ни, за да изкоренят магьосничеството, поне така казваха. Всъщност единственото, от което се интересуваха, бяха парите — двадесетте сребърника, които градът щеше да им плати, за да го отърват от вещиците. По това време баба ми вече беше покойница. Благодаря на Бога, че я пощади, но наместо това те се нахвърлиха върху мен.

Докато говореше, нахлуха собствените ми спомени и накараха кръвта ми ту да пламва, ту да се смразява, да ме изпълва с гореща омраза и с леден страх.

— Преследваха ме като животно, завързаха ме и ме хвърлиха във воденичния яз, за да видят дали няма да се „нося“. Потънах. Бяха вързали ръцете и краката ми, не можех да достигна до повърхността, а дори и да успеех, щяха да ме обесят като вещица. Давех се. Гледах ги от дъното. Все още виждам лицата им през вълните на водата, която се завихряше над мен, изпълнени с очакване да се „понеса“.

После изведнъж повърхността се разтвори със силен плясък. Някой плуваше надолу към мен. Силни рамене ме обгърнаха и ме изтеглиха нагоре. Той беше млад свещеник, на път към първата си енория. Последвал врявата и виковете и когато ги видял какво правят, се гмурнал, за да ме върне за Господ. Разобличи откривателя на вещици и хората му като мошеници, които се интересуват само от парите, а не от избавлението на душите. Там, на място, прогони от мен демоните заедно с доста вода от дробовете ми — при спомена за това се усмихна, а устните й горчиво се свиха, сякаш животът не бе успял да й даде радостта и надеждата, обещани й в онзи миг. — Него ден ме покръсти, там, край воденичния яз, както и още неколцина. А когато си тръгна, аз го последвах.

— Той те е спасил?

— Точно така. Дължа му живота си. Заклех се да му бъда добра съпруга и да водя благочестив живот. Така и сторих. Прекланям глава в знак на покорство и се моля. Родих му деца — стисна ръцете ми. — Промених се. Ти можеш да сториш същото.

— А ако не мога? — Въпросът изрекох шепнешком.

Тя погледна встрани и дръпна ръцете си.

— Тогава нека Бог се смили над теб.

— Ще се опитам, госпожо Джонсън. Наистина ще се опитам.

Казах й това, което очакваше да чуе, защото беше добра и исках да й доставя удоволствие. Не можех да изрека онова, което чувствах истински: ако трябваше да избирам между нейния живот и удавяне, щях да избера последното.