Силия Рийс: Малката вещица

— Нито пък аз! — Лицето й още по-силно се зачерви. — Не искам баща ми да мисли за мен по този начин.

— Тогава отиди при майка си. Разкажи й. Но го стори по-бързо, преди баща ти да е взел решение в полза на отец Джонсън.

Земята омекна достатъчно, за да поеме плуг. Джон Ривърс е навън през цялото време, бори се със земята сякаш му е враг, подкарал е двата си вола, сякаш има намерение да разоре цялото селище. Става при изгрев и се прибира след залез, не говори с никого, черните му вежди са смръщени, а устата — затворена, като да е издялана от гранит.

На Марта само й трябваше Сара да я попита дали Ребека й е искала съвет, за да разбере какво става. Тя предложи да стори каквото може, но отново й отказаха.

Двете жени седят и разговарят край огъня, но аз не съм поканена на съвета. Отидох при Ребека, която си стои в стаята, плаче, въздиша и чака решението на баща си.

Тобайъс не се мярва никакъв. Джона и Марта само поклащат глави, когато се появи и той тихо се измъква. Повечето от времето се крие при животните в обора или в гората.

Всички очакваме решението на Джон Ривърс. То няма да се забави много. Джон обича дъщеря си и досега винаги е харесвал Тобайъс. Но пък не е съпруг, който ще се опълчи на жена си и след като тя се зае да го убеждава, най-накрая се съгласи.

В неделя съобщението за годежа им ще бъде заковано на вратите на молитвения дом, а до края на месеца ще бъдат венчани.

Отец Джонсън ме хвана след неделната служба, докато четях обявите за годеж на вратите на молитвения дом.

— Искам да говоря с теб — каза ми той.

— С мен ли, господине? За какво?

Не ми отговори, може би считаше въпроса ми за твърде безочлив. Тъмните му очи ме пронизваха. Хвана ме за брадичката и извърна лицето ми към себе си.

— Злият демон чесгаее крие зад миловидно лице, нали си чувала това, Мери?

Не можех да му отвърна, онемях от ужас, когато ме попита. Поклатих глава колкото е възможно по-енергично и доколкото позволяваха пръстите му, които държаха главата ми.

Той сякаш не очакваше отговор.

— Чувал съм го. И съм го виждал — той пусна брадичката ми. — Мисля, че се бъркаш в неща, които не са твоя работа.

— Аз? Да се бъркам? Не ви разбирам.

— Напротив, мисля, че ме разбираш.

Повече нищо не каза, остана така, със събрани ръце и загледан в съобщението за брака:

„Господин Тобайъс Морз и госпожица Ребека Ривърс…“

Бързо погледнах в страни, не исках да се издам, че съм го разбрала.

— Ако съм ви обидила, господине…

— Не се опитвай да ме измамиш с лъжливото си покорство — дълбокият му глас бе тих, но изпълнен със заплаха, тъй както далечният тътен предвещава буря. — В теб има нещо, на което не вярвам. Елиас мисли, че си безобидна, но ще докажа, че греши. Мисля, че някои други части на тялото му го управляват, а не главата му. Може би си го омагьосала?

— Не, господине, аз…

— Дойде в дома ми — продължи той, сякаш не бях продумала, все едно говореше на себе си. — Съпругата ми и синът ми починаха. Може би и тях си омагьосала?

— Не, господине…

Думите заседнаха в гърлото ми. Кръвта се отдръпна от лицето ми. Дишах учестено. Помислих, че ще припадна. Обвиненията му бяха толкова страшни и предизвикаха такава безредица в съзнанието ми, че не можех да мисля за нищо друго.

— Реших да се оженя отново и веднага съм отхвърлен. Колко злини трябва да сполетят едного, преди да се огледа и да потърси причината?

— Причина ли, господине?

— Магьосничество — прошепна наведен в ухото ми, но толкова бавно и тихо, че не бях сигурна дали съм чула правилно. Усещах черните му очи върху себе си, но не смеех да вдигна поглед. Не откъсвах своите от земята. Не знаех как ще приключи всичко това, ако един от градските съветници не го бе заговорил.

— Върви по пътя си, Мери — освободи ме той. — Но те предупреждавам, само още една такава случка и дните ти тук са преброени.

Тръгнах си, а предупреждението му отекваше в ушите ми. Отчасти знам причината за недоволството му. Ужасно искаше Ребека и с право се бе досетил, че съм застанала между него и попълзновенията му към нея. Той е умен човек, но вярата му в магии и магьосничество извращава схващанията му от здрава логика в нещо друго.

Разговорът ни не продължи повече от минута. Понякога си мисля, че съм го сънувала. Понякога осъзнавам, че не е така и че това се е случило наистина. И най-малкият спомен за него ме стряска в съня ми и ме разтреперва.