Силия Рийс - Малката вещица

Споделяме всичко, което можем да заделим. Извикаха ме при госпожа Джонсън. Марта предложи тя да отиде, но съпругата на пастора настоява да съм идела аз, защото Марта няма да й свърши работа. Искала да ме помоли за услуга.

Госпожа Джонсън ме посрещна. Очите й са огромни и когато се усмихва кожата й се изтегля и очертава силно черепа. Донесох й от Марта освежителна напитка, но се боя, че няма да има никаква полза от нея. Сякаш детето вътре в нея я поглъща до мозъка на костите й.

Тя е добра жена и знае, че запасите ни са малко. Децата са се възстановили и тя иска да се отблагодари. Даде ми вкъщи много неща, които си поделихме: царевица, грах, боб, овесено брашно, питки, които е изпекла и дори няколко ценни ябълки, чиято кора е сбръчкана, но от това ароматът им е още по-сладък.

— А сега за услугата — тя хваща ръката ми, ръцете й са толкова студени, а кожата е толкова изпъната, та чак прозира. — Племенникът на отец Джонсън, Елиас, е зает със съставянето на своята „Книга на чудесата“, но студът подува болезнено ставите на пръстите му и той не може да пише. Той ми диктуваше, но вече не ми стигат сили. Той ми каза, че можеш да четеш и пишеш, при това четливо и че ще можеш да ме заместиш. Ще се съгласиш ли? Разбира се, когато идваш, ще ядеш тук, а и ще се погрижа да има какво да отнесеш у дома.

Как можех да й откажа? Вече ми беше дала достатъчно, за да се изхраним цяла седмица.

Когато ходя там, не виждам често отец Джонсън и това ме радва. Не ми хареса начинът, по който ме разпитваше. Тази негова склонност да разпитва ме изнервя. Никога не се храни със семейството си, а и живее в отделна част на къщата, колкото е възможно по-далеч от врявата на децата. Когато се срещнем, се прави, че не ме вижда, сякаш съм нещо, което не заслужава вниманието му.

Елиас Корнуел си има кабинет — малка стая, до която се стига по вити стълби, тясна и с тъмна ламперия. Огънят свети през решетката на камината, а на масата, затрупана с листа, има хубави свещи. Тук работи над книгата си, която бе започнал на кораба, но сега тя вече си има име: „Книга за чудесата, знаменията и много други забележителни неща (които са се случили) от Елиас Корнуел“.

Заглавието ми се струва малко длъжко, но не ми е работа да се бъркам.

Надява се да отиде до Бостън през пролетта, когато пътищата станат проходими и да я даде на един печатар там. Но дотогава много вода има да изтече. Събрал е огромна и много странна сбирка от истории. Някои са преживени от него — чудотворното ни избавление в морето, пътешествието ни до тук, водени от провидението. Описал е и чудотворното основаване на града, описано му от отец Джонсън и първите заселници. Останалото е сбирщина от знаци и знамения, сънища и чудеса, които кой знае от къде е научил. Странни светлини, комети, горящи в небето, къщи, преследвани от странни явления и шумове, невидими барабанчици, жени и зверове, които имат чудовищно потомство. Книги на магьосници, които не горят и какво ли още не. Не знам кой го будалка, но в главата му има повече бабини деветини, отколкото в ума на селска бабичка.

Елиас крачи из стаята, докато пиша, и пука с пръсти, за да облекчи зачервените си и подути стави. Крачи и говори, а докато говори, бледите му очи горят със студен фанатичен огън и всеки техен лъч е студен като лъчите на слънцето върху леда отвън.

— „Зимата още по-силно затегна своята примка. Корабите са сковани в бостънското пристанище. Вълците стават още по-нагли. Децата боледуват. Добитъкът измира.“

— Но това се случва всяка година. Тази година е по-лоша, следващата още повече, и тъй, докле не започне да вали сняг през цялата година. Сега е лето 1660-то. Наближава Денят на страшния съд, Мери. Останаха броени години до настъпването на годината на Звяра. Разбираш ли ме? Лукавият е навсякъде около нас. Трябва постоянно да сме нащрек или и ние ще бъдем покварени заедно с всички останали. Само чистите, неопетнените ще са достойни да посрещнат Христовото пришествие.

Понякога се приближава и се надвесва, за да види какво пиша. Долавям разваления му дъх, усещам го по бузата и врата си, опитвам да не се задавя и да не повърна.

Той наистина вярва, че е дошло време за Второто пришествие и че Бюла ще е центърът му. Единственото му безпокойство е, че това ще се случи преди да е успял да отпечата книгата си. На мен ми се струва, че си е изгубил ума.

Гладът вилнее из града, вълците наистина стават по-нагли и смели, поне за това е прав. Снощи отново валя сняг и тази сутрин Тобайъс ми показа пътека от следи, които водеха право до главната улица. Широки предни лапи, тясна задница.