Кармен Рийд - Много гот

Може и да бе заченат, без да са го планирали, но Роби никога, абсолютно никога нямаше да бъде грешка за нея. И бе готова да намрази всеки, който дори намекнеше за подобно нещо.

— Този апартамент е доста… направо уникален… нали? — Той се оглеждаше. Рисуваните керамични чинии на масата бяха съвсем различни. Стените бяха неравни, в жълтеникаво-оранжево. Цареше невъобразим хаос. И да беше болно детето, жената, за която някога бе женен, не трябваше да занемари всичко чак така.

Беше виждал понякога Ив през годините след като я напусна и според него тя изпадаше все повече. Защо не бе избрала по-лесния вариант и не се бе омъжила за някой богаташ от Сити, някой като него? Не можеше да повярва, че не е имала възможност. А я каква е станала! Луда, хипарка, вегетарианка, с розова коса, самотна майка на четири деца. Беше гледала синовете му в някаква дупка в Хакни. Но и той бе позволил това да се случи, помисли си Денис с известно раздразнение, защото бе твърде зает: и работата, и новата му съпруга, и двете дъщери. Не му оставаше много време да се сеща за Ив и децата. Просто се бе надявал всичко да се нареди.

Стана и погледна през прозореца към невероятната градина. Беше малка, избуяла с какво ли не, зелена и всичко цъфтеше. Само че той забеляза само захвърлените играчки, малкия жълт трактор, пясъчника във формата на костенурка, пластмасовите лопатки и гребла и няколко футболни топки.

— Така се поддържам — обясни Ив в очакване на обичайния комплимент за градината.

— Ясно — отвърна Денис и до комплимент така и не се стигна.

Тя обаче изглеждаше добре, не можеше да не го признае, Знаеше, че е на четирийсет и две, но изглеждаше значително по-млада. Не се бе отпуснала, нито пък сбръчкала, може би бе малко по-закръглена. Все още бе запазила чудесното си момичешко тяло и той, разбира се, й завидя. Дали беше щастлива? Нямаше представа. А той дали бе щастлив? В повечето отношения, да. Обичаше съпругата си. Знаеше, че поне това е било правилно решение.

— Иска ми се да опозная Дени и Том малко по-добре — каза. — Ще ги поканя да дойдат на гости, отворена покана… когато искат.

— Много мило — отвърна Ив, но знаеше, че винаги е изпитвала ужас от подобно нещо. С богатия си баща, който живееше постоянно в Щатите, и двамата можеха да отидат да работят там, и то без много да му мислят. Особено Дени.

Дори в този момент едва успя да овладее страха си, който бе потискала години наред, че някой ден Денис ще се появи и ще примами момчетата единствено с магията, която може да създаде един липсващ родител, родител, за когото са мечтали и фантазирали, а не родителят, който ги е карал да измият чиниите, да си напишат домашните, да си избършат носа и ги е водил на зъболекар.

— Мамо! — Викът долетя от хола.

— Май трябва да си ходиш — обърна се тя към Денис, който веднага погледна часовника си. — Моментът не е подходящ за гости заради Роби, а и аз чакам да ми се обадят по работа.

— Да, разбира се, аз и без това мислех да тръгвам. Би ли викнала такси, или аз да се обадя?

Последва трескаво ровене за телефона на такситата, обаждане, а сега щеше да чака поне десет минути.

— Мамо!

— Идвам.

— Иди да го видиш, а аз и без това трябва да се обадя по телефона.

Най-сетне го изпрати до вратата, взе си довиждане, помаха му и се насили да му се усмихне.

Тресна вратата, щом излезе. Не, това не бе достатъчно, каза си, когато влезе в хола и заудря с юмруци възглавниците, а Роби се разкиска.

Майната му, майната му, майната му. Майната му!

Добре, сега вече се чувстваше по-добре.

Дени ги остави във фоайето на префърцунения хотел и отиде да намери паркинга.

Всичко това, разбира се, беше по идея на Дени. Великата семейна среща. Тя и четирите й деца бяха наконтени и напудрени, готови да се срещнат и с него, и със съпругата му, и с дъщерите му.

Добре де, знаеше, че е тъпо, но въпреки това й трябваше цяла вечност, докато реши какво да облече. Черният костюм за работа бе прибран обратно в гардероба, защото беше прекалено официален, дънките с ниска талия и шарените впити блузки ги запокити на пода, защото бяха прекалено неофициални. Най-сетне се спря на дълга сатенена пола, зелена, и на черна блуза, съчетани с гердан с най-красивите тюркоазени мъниста. Притесняваше се дали тюркоазеното отива на зеленото, но Ана влезе, за да обсъдят нейния избор — розова официална рокля, която някой й бе подарил за Коледа. Ив нямаше намерение да спори с нея, а пък Роби поиска сок, бисквита, да му пуснат видеото, попита къде ще ходят, дали вече не е дошла Коледа… Така че полата и не много отиващите й бижута си останаха, а докато седеше на задната седалка в колата на Дени, дори си сложи червило и перлени сенки за очи, защото това, все пак, беше специален случай.