Кармен Рийд - Много гот

На вратата се звънна, докато закопчаваше последните копчета на дънките. Не й остана нито миг да подреди апартамента. Въпреки това хвана наръч разпилени неща и ги натъпка в един долап, докато отиваше да отвори. Добре поне, че Роби бе заспал и не се налагаше да се притеснява за него.

И ето че отвори вратата и застана пред мъжа, който някога й бе съпруг, който я бе зарязал и нея, и момчетата, мъжа, когото не бе виждала цели шест години.

Усети как стомахът й се свива и го притисна с ръка.

— Здравей, Ивлин. — Мъж в раиран костюм с румено лице и рус оредял перчем й подаваше ръка.

— Денис? — Едва го позна. Беше толкова състарен, ами да, нали бе минал петдесетте, но дори очите му изглеждаха с по-различен цвят, отколкото ги помнеше. Но пък бяха минали години, откакто го бе виждала дори на снимка.

— Здравей — успя да каже и му подаде ръка. — Влез.

— Полетът мина чудесно — поде той, без дори да се е сетила да го попита. — Първа класа — единственият начин да пътува човек. Държат се с теб като с величие — масаж по време на полета… — Последва я по малкия коридор към кухнята.

Грешка, каза си тя, когато се огледа. Тук никога не бе особено подредено, но тази сутрин, Господи! На масата дори имаше купа с брашно и повръщано, и смачкани хартиени салфетки.

Махна една от котките от стола и посочи на Денис да седне. Той явно не бе сигурен, че е разумно.

— Малкият ми син не е добре, прекарахме ужасна нощ. — Махна неопределено с ръка, с надеждата да обясни и облеклото си, и състоянието, в което се намираше апартаментът. След това се зачуди защо ли й пука какво ще си помисли той.

— Леле Боже, тук е много тясно. Само първия етаж ли държиш? Какво… само две спални?

Тя кимна.

— Значи имало е време, когато с момчетата, гаджето ти и другите ти деца сте живели тук? В тази страна няма ли закони против подобно нещо? — Това бе казано с усмивка, и очевидно идеята бе да прозвучи като шега. Тъп шегаджия.

Понечи да обясни, че и Джозеф, и големите момчета са се изнесли, когато Роби се е родил. Но какъв беше смисълът? Денис не я слушаше, защото бе прекалено зает да оглежда критично наоколо и да прави противни забележки.

— Чай?

— Ъ-ъ-ъ… имаш ли кафе?

Помисли си за кутията върху шкафа, дали да не му направи кафе и да изпуши една цигара с трева, докато той си пиеше кафето.

— Без кофеин? — попита вместо това и реши да се помъчи да се държи прилично. Нямаше нужда да го скандализира повече.

— Естествено. — Нямаше нито „благодаря“, нито „чудесно“, нищо такова. Само „естествено“.

Тупна чайника на печката и не спря да вдига шум и да дрънчи с всички прибори, докато приготвяше кафето, за да изпусне малко пара.

Опитаха се да поговорят за незначителни неща, за децата си, първо за общите, след това за вторите си семейства.

Получи се неловко и разговорът не вървеше.

— Те май се оправят доста добре — отбеляза Денис за Дени и Том. — Моден фотограф и програмист — не е лошо, като знам, че нямат никакво образование.

— И двамата са учили в колеж — сопна се тя.

— То не е същото. — Мобилният му звънна и й спести момента, в който се канеше да му издере очите.

— Денис Ли… Аха… браво, Ги… чудесно. Не, мога да си променя плановете. Ще дойда на обяд в един, става… да, току-що слизам от самолета. Аха… в северен Лондон, обменям новините с бивши колеги.

Бивши колеги значи. Мина й през ум да му се изплюе в кафето.

Преди още да си поеме дъх, той бе набрал телефона на Том, отмени срещата и се разбраха да пийнат по нещо в шест. Не, днес нямаше да може да им види апартамента, щеше да стане някой друг ден… много важна работа била изникнала.

Да, такъв си беше Денис. Не бе виждал синовете си цели шест години, но бе готов да отложи срещата с тях заради бизнеса.

А тя си мислеше, че може да е омекнал малко… очевидно грешеше.

— И така — отпи от черното кафе, в което тя така и не се изплю. — Все същия апартамент, същата работа, както когато се видяхме миналия път.

Ив кимна.

— Не успя ли да направиш нещо за себе си? За цели шест години?

За момент си помисли дали да не спомене за възможността за повишение, но след това прецени, че той не заслужава да знае толкова много за живота й.

— Родих още едно дете, бях заета — отвърна.

— Да. Май наистина си пропуснала този урок от часовете по биология, а? — Изсмя се и отпи още глътка кафе.

Господи. Защо не му кажеше да си заминава? Помисли си за малкото си момченце, което спеше на канапето, най-сетне почувствало се по-добре, а този дръвник тук се опитваше да го представи като грешка.