Кармен Рийд - Много гот

Лестър погледна скръстените си ръце и въздъхна дълбоко.

— Добре, добре… върви. Обади се и се върни, когато можеш.

— Благодаря, знам, че ще удържиш фронта — подхвърли обичайната реплика, когато си тръгваше по-рано.

— Но няма да успея да го удържам прекалено дълго, Ив — провикна се след нея Лестър, докато тя забърза, за да се качи на таксито, което бе поръчала. — Не прекалено дълго.

Докато тичаше по пътеката към къщата на Арлин, с изумление чу писъците на сина си.

Почука нетърпеливо и Арлин отвори почти веднага. Втурна се към хола и видя малкото си момче зачервено, да хлипа неутешимо на канапето.

— О, Роби, Роби. — Гушна го и той зарови глава на гърдите й. — Много съжалявам. — Това се отнасяше и за сина й, и за притеснената детегледачка.

— Какво е това, според теб?

— Не знам, сигурно някой гаден детски вирус, нали ги знаеш, дето действат по двайсет и четири часа и след това изчезват безследно. Ще го заведа вкъщи и ще видя какво мога да направя. Ще звънна и на лекаря да ми даде съвет.

Щом се прибраха, Ив изми Роби с хладка вода, облече му пижамата и го остави да спи на канапето. Момченцето не смееше да я изпусне от поглед и се разреваваше, щом тя излезеше от стаята.

Беше много топъл, имаше трийсет и девет градуса, когато му премери температурата. Застана пред огледалния шкаф в банята и се зачуди — бебешки парацетамол или хомеопатична беладона? Да понижи температурата или да я атакува? Калпол или беладона? Калпол или беладона?

Реши да му даде беладона и да мине на калпол, ако температурата се покачи. И така, даде на Роби подходящата доза, а на всеки половин час го обтриваше с вода, за да го охлади. Повръщаше дори водата, която му даваше и не се развесели никак, когато видя Ана. Вечерта Ив прецени, че е време отново да се обади на лекаря.

— Прилича ми на вирус — обясни умореният глас със силен чуждестранен акцент. Сега имаше сомо дежурни и в тази част на Лондон бе истински късмет да попаднеш на доктор, който знае за какво говори, дори да по го разбираш.

— Просто вирус? Вирус ли? — Тя не се сдържа и се сопна. — Нали и менингитът е просто вирус? А какво ще кажете за СПИН…за ебола?

— Няма нужда да се вълнувате толкова много.

— Не, няма — съгласи се тя и се постара да се успокои. — Много съм уморена, синът ми е болен и искам да разбера дали ще се оправи.

— На мен ми прилича на стомашно неразположение. Трябва да го наблюдавате. Ако температурата му се покачи или има опасност от дехидратация, обадете ни се веднага. Давайте му калпол и малки глътки вода.

Хайде пак с този калпол. Това ли бе единственото лекарство за деца под десет години?

— Калполът е просто парацетамол. Не е някакво вълшебно лекарство — сопна се отново тя.

— От него ще се почувства по-добре, госпожо Гардинър. Защо не опитате и двамата да поспите?

Госпожа Гардинър затвори, щом разговорът приключи, и се почувства скапана. В подобни моменти й беше много трудно да се справя сама. Имаше нужда да чуе мнението на още някого, имаше нужда от по-спокоен човек, който да погледне Роби, който лежеше горещ, сух и спеше неспокойно в леглото й. Имаше нужда от човек, който дай каже: „Той ще се оправи“, да я прегърне и да я изпрати да полегне на канапето, защото той ще постои при Роби.

Очите й се напълниха със сълзи, когато си помисли, че има нужда от Джозеф. Преди да успее да се спре, подпря глава на дланите си, и си спомни как той бършеше повърналата Ана по времето, когато й растяха зъбите, усмихваше се и й гукаше, въпреки че сълзите й течаха безспир.

Спомни си как й носеше супа и чай, когато бе настинала. Веднъж пренесе телевизора и видеото в нейната стая и я накара насила да гледа Лаурел и Харди, защото бе много болна, и нещастна и не можеше да става от леглото.

Той бе чудесен човек.

Беше… беше… напомни си тя и си каза, че е крайно време да престане. Той се превърна в отвратително изчадие, нали затова му събра багажа и се отърва от него.

Роби се будеше на всеки час през нощта, за да повръща, да плаче и да лежи отпуснат в ръцете й, а на нея, като майка, й се искаше да му внуши да се оправи. Нали така трябва да правят майките.

По едно време детето се събуди и поиска да отидат да направят торта.

— Какво? — попита и опипом запали лампата на нощното шкафче, защото й бе трудно да се събуди, бе толкова уморена.

— Искам да направя торта — разплака се той.

— Торта ли? Но, Роби, скъпи, сега е посред нощ. — Беше пет сутринта. — Нека да поспим още малко и щом се събудим на сутринта, ще направим.