Кармен Рийд - Много гот

— Искам да направя торта — не спираше да повтаря детето. Отново гореше и бе напълно сух, нито капка пот и по нищо не личеше температурата да спада.

Трябваше да го обтрие отново и да му даде няколко глътки вода.

Продължаваше да мрънка за тортата, затова тя отиде в кухнята и сипа брашно в купата, сложи вътре дървената лъжица и я занесе в стаята. Това е лудост, каза си, докато наблюдаваше как синът й разбърква брашното, докато то се пръсна и по косата му, и по ръцете, и по пижамата, и по юргана, по цялото легло.

Той повърна водата, която бе успяла да му даде, в купата с брашното и само след броени минути заспа в ръцете й.

След няколко неспокойни часа Ана стана и предложи да направи на Ив закуска, докато Роби спеше дълбоко.

— На всичко съм готова, стига да не започнеш отново да го кърмиш — каза Ана, докато седяха на масата в кухнята, а Ив едва държеше лъжицата, защото бе напълно скапана.

— Не, няма… знаеш ли обаче, ако искаше, щях да го направя, само за да го успокоя.

Ив кърмеше Роби месец преди втория му рожден ден, въпреки че Ана негодуваше.

— Той свиква и няма да можеш да го откажеш никога — й бе казала Ана.

— Ти да не би да ревнуваш? — опъна се Ив.

— Каква гадост, как ли пък не!

— Ще спра, когато стане на две, обещавам.

И така, тя обясни на Роби, че ще получи биберон с мляко. Излязоха заедно и купиха яркочервен биберон със спиралки. Той пиеше от шишета с биберон по цял ден, но този биберон бе специален.

— Обичам циците — и бе доверил, сгушен в ръцете й, след като бе отпил няколко глътки от биберона.

— И аз — отвърна Ив. — Но сега вече си голямо момче, а циците са само за бебета.

— Аз голям ли съм? — попита с усмивка Роби.

— Да. — Тя целуна дебелата му бузка.

С това се приключи кърменето. По-късно същата нощ не се сдържа и се разплака. Та това бе последното бебе, което гледаше. Малките й гърди щяха да се смалят още повече и никога нямаше да й вършат работа.

— Изглеждаш ужасно — каза й Ана.

— Благодаря, скъпа.

— Роби ще се оправи ли?

— Разбира се. Струва ми се, че е по-добре, заспал е дълбоко и вече не гори така.

— А ти защо имаш брашно в косата?

— Дълго е за разправяне.

Да, наистина изглеждаше ужасно в провисналата, безформена сива нощница, с мазна коса, пълна с брашно, а под очите двойни торбички. На всяка цена трябваше да се изкъпе, но в този момент Роби се събуди и тя отиде да го види. Сутринта се изниза, без да й остане време да се измие, да се преоблече и да се погрижи за себе си.

Докато не звънна телефонът.

— Здравей, Ивлин, радвам се, че те заварвам вкъщи. — Тя долови американския акцент и чак тогава започна да се чуди чий е този глас, който използва старото й име.

— Ало?

— Здрасти. Обажда се Денис. На обяд ще се срещна с момчетата у тях, но понеже съм подранил, мислех да се отбия. Да се видим, да наваксаме с новините, да ти видя апартамента.

— Денис? — Денис! Сърцето й започна да бие и тя хлъцна изумена.

— Да, здравей. Нали може? Нямаш нищо против. Съвсем наблизо съм в едно такси.

Съвсем наблизо!

— Идвам след минутка. Мислех си, че е хубаво да се видим.

Защо й бе толкова трудно да откаже на този мъж? Той бе като вечния прилив. Все същият категоричен глас, малко американизиран, звъни по мобилния си телефон. Не можеше да говори, бе шокирана, когато го чу. Сигурно някъде имаше бележка, кога точно пристига, сигурно Том или Дени й бяха казали, но или я е бутнала някъде, или е забравила за тази бележка. По-скоро си бе наложила да не мисли по този въпрос. И ето че той щеше да звънне всеки момент, пристигаше съвсем неочаквано също като… като… вирус.

Не каза нищо. Той така или иначе нямаше да я изслуша. Просто продължи да говори, както ставаше винаги преди, когато се опитваше да наложи своето.

— Значи всичко е наред. Ще съм при теб след малко. Ти си на петдесет и три, нали? — Затвори. Невероятно. Дори не изчака да чуе отговора й, дори не каза довиждане.

— Аааа! — изкрещя тя, все още стиснала слушалката в ръка. — Разкарай се! Чупката! Остави ме на мира!

Само че нищо подобно не й дойде наум, докато говореше с него. Защо става така? Как е възможно той все още да я кара да се чувства толкова безпомощна.

Щеше да дойде след пет минути! В срещата, която тя си бе представяла, щеше да се терзае какво да облече, как да изглежда, какво да каже. А сега той щеше да я завари боса, по нощница, в ужасен вид. Не беше честно. Прииска й се да заплаче.

Втурна се към банята. Господи, ама тя наистина изглеждаше ужасно. Откъде да започне? Среса се бързо, колкото да падне брашното. След това се върза на опашка и потърси някакво червило, но така и не намери… втурна се към спалнята, за да се преоблече. Щеше да намъкне каквото и да е, стига да е чисто… може би дори нещо гладено, или май прекаляваше?