Кармен Рийд - Много гот

— Мислиш ли, че ще ги носиш? — попита сериозно Ив.

— Разбира се! Да не би да си въобразяваш, че ще си пилея парите за бельо, което да забутам а дъното на чекмеджето?

— А Дейвид ще ги види ли?

— Ами… ъ-ъ-ъ… — Джейни взе лъжицата и започна нервно да разбърква капучиното. — Знаеш ли, според мен двамата с Дейвид трябва поне за известно време да се откъснем един от друг. — Тя вдигна поглед към Ив. — Днес го реших.

— Промените, които идват с новата прическа — не се сдържа да отбележи Ив. — Доста са страшнички.

Джейни само се усмихна. Замълча и се замисли.

— Ив, женена съм вече шестнайсет години. Това е много дълго време. Прекалено дълго за една двойка, твърде дълго да си съпруга, майка, през което непрекъснато правиш компромиси и се питаш: „Какво иска Дейвид? Какво искат децата?“ Надявам се да не звуча като най-голямата егоистка на света, но имам чувството, че съм забравила себе си, че съм забравила коя съм в действителност и какво искам, какво харесвам, Господи, дори не се сещам какво обичам да ям и да пия. Скариди, например… — тя бе готова да се разсмее. — Май не съм яла скариди, горещи, пържени с чесън, сочни, с малко лимон… — Тя замълча и кимна замислено. — Знаеш ли, откакто се ожених, едва ли съм яла пържени скариди повече от три пъти, въпреки че ги обожавам, но Дейвид е алергичен към тях.

Сетне поклати глава.

— Живеем заедно, непрекъснато сме заедно, а аз просто не го забелязвам. Нямам никаква представа какво у него ме е привличало, не мога да преценя дали още го обичам. И вече си мисля, че няма надежда да разбера, ако не се махна поне за известно време. Да отида на почивка… да ги оставя да се оправят сами.

С някакво ново подобие на смях, тя добави:

— Един Господ знае как ще реагират, когато им кажа.

— Кажи си, че не ти пука — посъветва я Ив.

— Да. Да. Един безкраен компромис — точно в това се е превърнал животът ми — продължи Джейни. — Никой не върши това, което му се иска. Все се съобразяваме с това, което трябва… или с това, което другите искат. Знам, че не можеш да угодиш на всички, но един от нас винаги е нещастна, а четиримата заедно сме забравили какво е да сме щастливи.

— Да, когато живееш с цялото семейство, е доста сложно — съгласи се Ив. — Нуждите на отделния човек се противвопоставят на нуждите на групата… Сигурна съм, че Ана може да ни насочи към подходящата литература по този въпрос.

— Тя е доста проницателна, нали?

— Понякога, но пък през повечето време се държи като обикновено деветгодишно момиче — отвърна Ив, защото нямаше желание на Ана да й бъде прикачен етикет за свръхинтелигентно дете, по-късно можеше да се окажеше трудно да остане същата.

На Ив й хрумна нещо за пръв път.

— Като се замисля — призна тя пред Джейни, — аз съм правила компромиси единствено и само заради Денис. Вършех всичко както той искаше и се опитвах да бъда точно такава, каквато той искаше. А пък с Джозеф бе точно обратното. Съпротивлявах се на всеки компромис, който трябваше да направя. Опитвах се да го накарам да върши нещата по начина, по който аз исках — дори промених начина му на хранене, накарах го да се откаже от кафето, да ходи до колежа с колело, да рециклира всичко… Господи! Нищо чудно, че нещата се стекоха по този начин. Той просто се е разбунтувал.

— Звучи ми доста страшно — съгласи се Джейни. — Знаеш ли, според мен, когато хората живеят заедно дълго време, се получава същият ефект, както при капката и камъка: бавно и постепенно ти се променяш и се износваш. Дребните забележки на Дейвид за дрехите ми: че това било прекалено скъпо, онова — прекалено разголено, прекалено впито, прекалено ярко… малко по малко, с течение на годините тези неща са ми се набивали в главата и аз съм се превърнала в безцветна лелка. Аз! Представяш ли си, Ив! Аз, момичето, което харчеше поне половината си заплата за най-хубавите италиански дрехи, които се продават в Уинчестър.

Ив се замисли, след това заговори.

— Ето затова хората се развеждат в средата иа четирийсетте и излизат с онези абсурдни лозунги „Аз съм личност!“ Тогава си купуват спортни коли, готини дрешки и попмузика.

— Трябва ли да бъде така? Трябва ли и аз да се разведа, за да се превърна отново в себе си? — попита я Джейни.

— Не знам. — Ив облиза сметаната от лъжицата. — Само вие с Дейвид, или може би с децата, можете да намерите отговора на този въпрос.

Сестра й сведе отново поглед към чашата и отново започна да разбърква капучиното. Колко трудно бе да вникне в нея човек, помисли си Ив, когато си наложи тази безизразна съдийска маска.