Кармен Рийд - Много гот

— Не, по дяволите, не си! — тросна му се тя.

— Добре де. Първо имал работа да върши тук. След това, седмица преди сватбата, пристига семейството му.

— Така… значи каза три седмици?

— Аха. На седми август.

Защо изведнъж я обзе паника? Защо й се искаше да изкрещи: „Не, не… не съм готова… трябва да се взема в ръце… да съм много по-силна… да се справя с всичко това… да се изправя пред него.“

Глупачка. Наложи си да престане да мисли за това. Да се овладее. Стисна в дланта си опашката на Ана и усети нови сили.

Може би Ана ще знае как да се справят с това. Може да има книга по този въпрос.

— Ако трябва да съм напълно откровена с теб, вече нищо не ми доставя удоволствие.

Когато Джейни се наведе над чашата чай, Ив забеляза, че обикновената късо подстригана кестенява коса на сестра й е набраздена със сиво в основата.

Тя продължаваше да разбърква чая, въпреки че млякото отдавна се бе смесило, след това удари лъжичката няколко пъти в ръба на чашката и най-сетне я остави. Ив се учуди, когато сестра й й се обади в началото на седмицата. Не бе идвала в Лондон от цяла вечност, но ето че сега двете бяха заедно, пиеха чай в кухнята, а Джейни изглеждаше и тъжна, и сериозна.

Докато Ив я наблюдаваше, не можа да не си помисли, че бе имало време, когато Джейни, въпреки че не бе красива, я наричаха впечатляваща… елегантна. Сега обаче изглеждаше безлична. Още по-зле, неизчерпаемата й енергия изглежда бе пресъхнала.

Късата коса, сигурно подстригана при някой скъп фризьор, не бе боядисана и никак не отиваше на издълженото й лице с остри черти. Антрацитносивият й костюм с непоръбен ленен панталон, също не беше особено подходящ. Джейни бе станала незабележима, каза си Ив, докато я оглеждаше — отпусната, тъжна и безформена. Жена на средна възраст бе определението, което хрумна на Ив.

Бръчките от носа до ъгълчетата на устата се бяха задълбочили и лицето й скоро щеше на придобие изражение на недоволство и разочарование. Сигурно вече си бе взела очила от онези, половинките, специално за четене, провиснали на верижка на врата й, сега прибрани дълбоко в чантата. Несъмнено, ако се запознаеха с някого сега, щяха да предположат, че Джейни е по-голяма от Ив, а не обратното.

Не си го помисли със задоволство. Болеше я, когато виждаше сестра си така.

— Знаеш ли… — Джейни отново вдигна очи от чая, но Ив забеляза, че са пълни със сълзи. — Вземи например готвенето. Едно време умирах да готвя, купувах си най-новите готварски книги, цяла събота обикалях, за да купя най-добрите продукти и ми доставяше удоволствие. Сега вече имам чувството, че това готвене ме притиска, ден след ден, неумолимо… закуска, сандвичи за децата да обяд, нещо дребно да похапнат, вечеря, по четири различни ястия в неделя. Кошмар ти казвам. Само за да е пълен хладилникът, ти трябва отпуска, да не говорим, че винаги има работа из къщата, и пране, и домашни, и да слушаш как ти мъркат двама тийнейджъри на главата, а пък аз трябва да ходя на работа, а стресът там е ужасен. И най-странното, интересно защо, съпругът ми ме намира за отегчителна. Била съм досадна и отегчителна! И на мен ми е омръзнало. Омръзнало ми е до смърт! — Ив забеляза, че сълзите потичат по бузите на сестра й.

— О, Джейни — прошепна тя и погали ръката й.

— Не искам повече да живея по този начин — хлипаше Джейни. — Щом се събудя сутрин, прехвърлям наум какво ми предстои да правя… налага се да живея в къща с толкова потискаща атмосфера… всеки момент някой ще избухне, друг ще ревне. Не искам повече да търпя. Просто не мога повече.

Ив продължаваше да я гали по ръката.

— И защо е всичко това? — попита Джейни. — Защо ми е да полагам всичките тези усилия? Защо се боря да избутам неблагодарните си деца да влязат в най-добрите университети? Изведнъж вече нямам никаква представа защо е всичко това.

Ив я остави да поплаче колкото иска, без да казва нищо.

— Дойдох, Ив — каза най-сетне Джейни и размаза сълзите по лицето, — защото знам, че в живота ти и в семейството ти винаги има светлина и ми се иска да се науча как да постигам и аз същото.

Най-сетне Джейни вдигна глава и огледа кухнята: събраните оттук-оттам най-различни чинии, оставени на масата, неизмити съдове, натрупани върху съдомиялната, ценните детски рисунки, вече започнали да се белят от вратата на хладилника, великолепни цветя, наслагани по всеки перваз, остатъци от котешка храна, полепнали по страните на паничката, оставена близо до задната врата. Тук цареше първичен хаос, подът лепнеше и Джейни бе събрала трохите от масата, докато чакаше сестра си да направи чая. Ама… ама… ама… Тук обаче миришеше божествено. Някаква супа къкреше на котлона, машината за хляб потракваше ритмично… тук просто цареше спокойствие. Тя седна на масата и знаеше, че Ив има време. Време да пият чай, време да си поговорят. По-късно домакинята щеше да отвори бутилка вино, щяха да седнат в градината и да пийнат малко повече, отколкото трябва. Щяха да похапнат нещо, което са измайсторили заедно в кухнята, а Ана и Роби, които в момента пищяха с пълно гърло, докато играеха на криеница, щяха да сноват напред-назад, докато най-сетне им се доспеше. Беше толкова спокойно, отвсякъде лъхаше щастие.