Кармен Рийд - Много гот

— Боже Господи — възкликна Ив. — Не мога да повярвам… доброкачествен, колкото грейпфрут. — Не можеше да повярва на истината след цялото притеснение, което изпитаха. — Значи вече се чувства по-добре? — попита.

— Да… Обади се, поприказва. Все още е на легло, но вчера си мислех, че никога повече няма да говоря с него.

За момент и двете замълчаха. Денят щеше да дойде. Но както той сам им беше казал, този ден нямаше да е днес.

— Да излезем и да празнуваме? — предложи Ив.

— Не знам… не знам дали ще имам сили. Наистина се чувствам много странно. — Джейни бършеше очи.

— Хайде, да отидем да му купим подарък — подкани я Ив. — След като времето за посещения свърши, ще излезем да вечеряме навън, ще пием вино колкото можем и сигурно ще се почувстваме по-добре.

Баща им остана очарован от подаръка: мини сиди плейър със слушалки и компактдискове с джаз, които да слуша, докато лежи.

Все още бе по пижама, блед и изтощен, но въпреки това очите му блестяха по непознат и за двете начин.

— Какво му става? — обърна се Джейни към Ив, когато се настаниха в една приятна кръчма, за да похапнат.

— Нямам представа какъв е медицинският термин, но мога да ти кажа, че са изрязали много повече от един грейпфрут.

Джейни бе възмутена.

— Лини! — възкликна укорително, но сетне се разсмя.

— Ти сама го видя! — каза Ив и се нахвърли върху храната с апетит, който не се бе проявявал от дни. — Това за него може да е началото на нов живот. Може би му остават още десет години, през които да реши да направи нещо интересно. Преживяното със сигурност е най-доброто напомняне, че трябва да се радва на всеки ден.

— Може и да си права.

Въобразяваше ли си, или Джейни наистина изглеждаше умислена? Беше си мислила, че тревогите и несигурността на Джейни са предизвикани от притеснение за баща й, но сега вече започваше да се чуди какво не е наред в живота на сестра й. Знаеше, че няма смисъл да пита направо. При Джейни бе най-добре да се изчака тя сама да каже каквото я гризе отвътре.

— Защо не си останеш у дома следващата седмица? Аз ще дойда с децата и ще се грижа за татко? — предложи Ив.

— Не, не. Не ставай глупава. На него му трябват много грижи.

Само че, когато го пуснаха от болницата, баща им бе учудващо добре. Трябваше някой да му помага, за да се разхожда из къщата, но можеше да сяда сам, да говори, да се храни почти нормално. А Ив се оказа права, че нещо у баща им се е променило. Бе по-оптимистично настроен, по-нащрек… интересуваше от всичко много повече от когато и да е преди.

Свидетелство, че той е по-добре, стана случаят, когато Роби извърши престъпление, което преди операцията баща й никога не би простил.

След закуска в неделя Ив и Джейни се втурнаха към една стая в къщата на баща им, заради крясъците на Ана.

— Роби! Роби! Недей! — пищеше тя.

Ив прескачаше по две стъпала, за да стигне по-бързо.

— Мамо! Мислех, че е при теб! — изкрещя Ана, когато Ив се показа на вратата.

Зад нея дотича Джейни.

— Господи! Господи, Боже мой… не позволявайте на татко да види това. Боже!

Ив не бе сигурна кое е по-зле, шокираното пребледняло лице на сестра й или мизерията, която малкият й син бе сътворил с помощта на кучето.

Роби бе открил скрина, пълен с вещите на майка им. Двамата с Харди сигурно са били горе доста време, защото Роби бе успял да изпразни долните две чекмеджета и двамата бяха съсипали всичко. Дневници и снимки бяха разкъсани на малки парченца. Гъсто мастило се бе изсипало от някаква бутилка и бе покапало навсякъде — и по килима, и по купищата хартия, и по един копринен шал. Нещо бе сдъвкано до неузнаваемост, защото бузите на Роби бяха лепкави и сиви, и лигите на Харди, провиснали от едната страна на муцуната му, също имаха сивкав оттенък. В кръг около двойката бяха пръснати какви ли не остатъци.

И Роби, и кучето гледаха гузно, разбрали удивително бързо, че забранената веселба е към края си и е време да плащат.

— Господи, Ив — Джейни бе обзета от паника и гняв. — Трябва да изчистим веднага и да видим какво може да спасим.

— Каква е тази тупурдия? — Беше баща им. Бе успял да стане и да излезе от стаята си, за да провери какво става.

Никой не знаеше какво да каже, а Ив инстинктивно се пресегна да дръпне сина си. Детето бе само на три и нямаше представа, че си играе със скрин, пълен със съкровища.

— Аз съм виновна, татко — побърза да каже тя. — Много съжалявам. Сигурна съм, че някои от нещата могат да се оправят.

Баща й се приближаваше към купчината на пода. Джейни посегна да го хване за ръката и да му помогне, докато пристъпва.