Кармен Рийд - Много гот

— Хм. — Вече нервна и притеснена, Ив се зачуди дали да не му каже за Патрисия.

— Така че… — продължи младежът, а тя не успя да разгадае изражението му в тъмнината, — … май затова ме заряза.

— О, не. — Боже, Патрисия не си губеше времето. — Тази вечер ли? — попита Ив.

— Не! Не съм мърдал цяла вечер. Миналата седмица. Най-сетне се е поддала на чара на шефа на агенцията.

— Аха. — На Ив изведнъж й се прииска да запокити нанякъде цветята до нея. „Аз съм пълна тъпачка!“ — А ти добре ли си? — успя да промълви.

— Да. Малко ми е тъжно, но не е настъпил краят на света.

Изгаси цигарата на земята и я метна в съседната градина.

— Дени!

— О, извинявай.

— Наистина ли си добре?

— Ще се оправя, честно. — Обърна се и й се усмихна. — Това нашето не беше нито любов, нито нищо… Просто спях с една доста привлекателна приятелка. Нали знаеш как е?

— За кого говориш? Да не би да…

— За ветеринаря. Нали оправяш ветеринаря?

— Дени! Какво значи това — да го оправям! Та аз съм ти майка!

— Добре де, знаеш за какво говоря.

— Излизала съм няколко пъти с Нилс. Не става въпрос за нищо важно.

Стана и тръгна да търси кофата, в която събираше охлюви, за да се спаси от нови въпроси. Той я наблюдаваше от пейката, докато вадеше нова цигара от джоба. Запали я трудно, защото духаше.

— Сега пък какво правиш? — попита, когато тя промуши ръката с фенерчето сред храстите.

— Давя охлюви. Най-удобно се ловят нощем.

— А пък аз си мислех, че градинарството е хоби, в което няма насилие.

— Такава е природата — видовете се изяждат… не, по-скоро охлювите изяждат растенията ми.

— Както и да е… мамо? — започна той, но Ив го прекъсна.

— Пушиш прекалено много — скара му се, когато подхвърли нов охлюв в кофата.

— Знам, скоро ще ги откажа.

— Както и да е, какво искаше да кажеш?

— Има ли проблем, че баща ни ще дойде на сватбата?

— А ти какво смяташ? — попита в отговор тя.

— Аз те попитах пръв.

— Май не… така ми се струва. — Не се обърна и продължи да търси охлюви. — Много ми е интересно да се запозная със семейството му и да го видя отново. Не че горя от желание. — Това се подразбираше. — Не мога да кажа, че е сред хората, които обичам, но след като вие двамата с Том искате да поддържате връзка с него, няма да ви преча.

Дене изпусна дима.

— И аз виждам нещата така — призна той. — Ако този тип реши да ни опознае, добре. Ако реши, че не иска, пак добре. Съжалявам за дядо — добави.

— Да. — Пльок, още един охлюв се озова в кофата. — Вие двамата с Том трябва да ходите да го виждате от време на време. — Усети, че сълзите й напират, докато го казваше.

— Знам — отвърна Ден.

В деня преди операцията на баща им Ив и Джейни бяха с него и се опитваха да не се паникьосват, че изглежда зле — слаб, уморен, лицето му прежълтяло както никога досега.

Следобед слънцето се показа иззад облаците, затова извадиха шезлонги и едно кресло навън на поляната и седнаха с него, за да пият чай. Ив оглеждаше градината: една от онези строги провинциални градини с грижливо окосена поляна, рози, различни храсти и лехи с цветя, разположени само отстрани.

— Децата ми — чу тя Джейни да се оплаква. — Сигурно ще прекарат целия уикенд в хола, на пуснати завеси, ще гледат телевизия и ще се тъпчат с царевичен чипс със сирене.

— Това е период — успокои я Ив. — След някой и друг месец ще започнат да ядат само органична храна и ще станат заклети вегетарианци, ще обещават пред всеки, че „никога повече няма да вкусят жертва на мъчение“ или да се вържат на „тази лицемерна експлоатация на масите, която правителството прокарва чак в домовете ни“.

При тези думи Джейни изсумтя.

— Вечер не мога да ги накарам да си легнат, а сутрин да станат.

— Това вече е нормално — усмихна й се Ив. — Всички тийнейджъри имат право да си поспиват, поне така е според Женевската конвенция, или нещо подобно. Том ще преживее страхотен шок, когато бебето… — Премълча останалата част от изречението. Баща й не знаеше всичко, а тя нямаше никакво намерение да му го съобщава точно сега. И без това не му беше добре.

Обърна се към Джейни и положи пръст на устните си, за да й подскаже да мълчи, но бащай като че ли не бе чул.

— Ана много ми напомня за майка ви — каза най-неочаквано той и вдигна поглед от вестника. — Същата руса главица, също толкова сериозна. Опитва се да командва и е задълбочена. — Усмихна се на Ив. — Елси щеше да я хареса.

Баща й може би нямаше да доживее да види как Ана расте. Тази мисъл надигна глава — грозна, болезнена, и тримата усетиха, че ги задушава.