Кармен Рийд - Много гот

В четири сестрите го откараха в болницата и му помогнаха да се настани, за да прекара там нощта преди операцията. Поседяха малко в ревеноворозовото отделение, без да обръщат внимание на чая в кафяви пластмасови чашки, и се опитаха да си приказват весело.

Щом се върнаха в къщата, Ив и Джейни се заеха да вършат нещо, за да не мислят: почистиха шкафовете в кухнята, изгладиха. Бяха напълнили хладилника с храна, но решиха да излязат да похапнат навън, защото така щяха да променят обстановката.

Същата вечер, когато Ив си легна, в мислите й бяха хората, които обичаше, както и безспорният факт, че един ден ще трябва да се сбогува с всички тях.

Мисълта й се стори непоносима. Докато лежеше в тъмното, не можеше да отблъсне най-ужасния си страх, че някое от децата й ще почине преди нея. Имаше четири. Шансът това да се случи беше четири пъти по-голям. Обикновено успяваше да потиска тази мисъл, да тя отблъсква, но тази вечер тя заплашваше да не я остави на мира. Но пък, от друга страна, предполагаше тя, това бе животът, винаги знаеш, че смъртта дебне. Не можеш да й затвориш очите нито с хубава къща, нито с модерна кола, нито с усета си към красивото…

— Господи, май съм в средата на будистка проповед. — Вглеждаше се в тавана и очакваше да види призрак, седнал в положение лотос. Бе прочела прекалено много наръчници по йога, но й се искаше да намери единение с вселената, да предизвика добрата карма, да погледне напред към прераждането и тям подобните.

Дали нямаше някой курс по тези въпроси, на който да се запише? Може дори да убеди Джен да ходи с нея. А пък коя ли вечер ще може да отдели? И кой ще гледа децата?

Затова никога няма да мога да медитирам, камо ли да заспя — каза си тя. Време бе да стане и да си свари чай от лайка. Само че… Само че беше в къщата на баща си… и тук такива неща нямаше. Отникъде нямаше помощ.

На сутринта стана ясно, че Джейни също е будувала през голямата част от нощта. Беше бледа, с кръгове от умора под очите.

— Добре ли си? — попита я Ив, докато препичаха хляб и правеха бъркани яйца в кухнята.

— Аха… — Джейни с усилие успя да сдържи сълзите си. — Добре съм. Мислех си… — след това продължи шепнешком. — Много се страхувам за него.

— Знам… — Ив я прегърна. — Знам.

Денят се влачеше невъзможно бавно, докато най-сетне дойде време да го посетят след операцията. Той бе по-зле, отколкото предполагаха — бе в полусъзнание, подпрян в чисто бялото легло в малка стая в страничен коридор, към двете му ръце бяха прикрепени системи, помпа за обезболяване, а под завивката, се подаваше друга тръбичка, която Ив чак след малко се сети, че е катетър.

На пръв пъти заприлича на умиращ. Щом го видя, усети как сълзите напират и опипом намери стола до леглото му. Джейни сложи ръка на рамото й и каза нещо успокоително, нещо незначително и банално като за болен, а Ив долови шума на системата: кап-кап, кап-кап на морфиновата помпа и скърцащ звук, пауза, отново стържещ звук, който бе от дишането на баща й. Приближи стола до леглото и взе ръката му в своята. Беше топла и много суха, като хартия. Докато я галеше, се замисли, че не бе правила това десетки години. Не бе държала ръката му, откакто бе малко момиченце.

— Как си? — чу гласа си и усети, че гърлото я боли от усилието да проговори.

Всичко, за което си бе мислила, че ще му каже, как всеки от тях е обичал другия по свой начин, колко съжалява, че не са били по-прями… не каза нищо от това.

— Добре ли си, татко? — успя да изрече едва.

Все още не можеше да се каже какъв е резултатът от операцията, защото лекарят по случая не бе на смяна, затова нощният персонал ги посъветва да се обадят и да попитат сутринта.

След като вечеряха смълчани на масата в кухнята, Джейни отиде да се къпе, за да си легне рано. На Ив й се стори, че я чува да плаче в стаята и се зачуди дали да не влезе и да я успокои, но спомените от детството бяха прекалено силни.

Бяха загубили единия от родителите си и знаеха какво е. Скръбта, дрехите и вещите се слагат в кашони, снимките, превърнали се изведнъж в нещо много ценно, без да са вече част от живата действителност, неловкостта, обзела приятели и роднини по време на погребението, а и след това… Може би този път нямаше да е чак толкова трудно? Майка им бе починала една януарска сутрин, на четирийсет, след глупава и най-обикновена катастрофа с кола. Заледен участък на междуселски път, не бе имало друга кола. Бе медицинска сестра и пътуваше, за да може да посещава пациентите си, бе забравила да си сложи предпазния колан, и когато колата поднесла и се ударила в дърво, тя бе убита на място.