Кармен Рийд - Много гот

Нищо толкова смайващо и ужасно нямаше да се случи в живота на Ив, Джейни и баща им, никога.

Трябваха им седмици — дори месеци — за да осъзнаят какво е станало. През първия ден те си играха на кукли и се кискаха и всичко им се бе сторило странно възбуждащо. Нямаше да ходят на училище! Хората не спираха да идват със сладки и подаръци. Беше като Коледа. По-късно започна да им става мъчно за мама и едва тогава разбраха, че тя няма да се върне. Криеха се в нейната половина на гардероба, заравяха лица в кожените й палта и меките сака, вдъхваха аромата на парфюма, който все още се усещаше, плачеха и я молеха да се върне.

Ив се опита да се заеме с обичайните за всяка вечер задължения. Поразтреби, поговори и с четирите си деца по телефона, което й отне почти цял час, заведе Харди на разходка, след това излезе в градината, огледа розите на последната светлина, след това окоси края на поляната, въпреки че тревата едва ли бе пораснала повече от няколко милиметра.

Върна се в къщата, все още неспокойна, без да усеща умора, и седна с кръстосани крака в средата на бежовия килим в хола и се зае с упражнения за релаксация.

Мина енергичните поздрави към слънцето, горе, долу, докосна килима с брадичка, прилепила длани пред себе си. Изпълни поредицата няколко пъти, докато се усети по-лека и отпусната.

След това поза Котка: изпъна гръбнака и изпусна въздуха си.

— Всичко, което имаме, е настоящето — чу тя гласа на Пийт и неговата интонация. След това зае поза Куче и усети тежестта на тялото си върху ръцете. Така се разтягаха тазът, гърбът, ребрата, раменете и тя започваше да вдишва и да издишва.

— Отпусни се… освободи се от напрежението, освободи се от гнева, освободи се от притесненията. Освободи се. В живота няма нищо, за което да се захванеш, всичко се променя и винаги е различно… — отново кармичният поглед на Пийт.

Само че тази вечер бе убедена в правотата на думите му. Нищо не беше вечно… майка й, Денис, Джозеф… всички си бяха отишли. Баща й си отиваше… децата, те растяха и се отдалечаваха от нея с всеки изминал ден. О, Боже, тя се сви като дете и сведе глава между коленете. Това бе толкова потискащо.

Какво ще й липсва от баща й? Незадоволителните разговори, когато никой от тях не умееше да се изрази както трябва? Пътуванията през уикенда до тази потискаща къща, където всичко бе толкова прибрано, толкова ценно, че децата й не смееха да се отпуснат от страх, че могат да счупят или да развалят нещо.

Стана й жал за него. Той никога не се бе чувствал особено щастлив, никога не намери нова любов, нито стана близък с децата си. Искрено го съжаляваше, че бе живял толкова внимателно подреден и контролиран живот. Бе държал всички на една ръка разстояние. Но какво щеше да й липсва? Все още не знаеше. Миналото, може би? Детството?

Тя се отпусна и легна по гръб няколко минути преди да се изправи и да заеме стегнатата поза Воин. Беше силна. Беше във форма. Силно изпънати ръце, едното коляно присвито, другият крак стабилно стъпил. Разсея се, когато видя Джейни да надзърта.

— Какво правиш? — попита Джейни.

— Позите си… Не мога да заспя. Помага ми.

— Медитираш ли? — Джейни влезе в стаята и седна на дивана.

— Понякога. Само че аз не съм много добра… винаги ми минава през ума дали не съм включила пералнята… или какво има за вечеря… нали се сещаш… все някоя мисъл ми бръмчи из главата.

— Да — съгласи се Джейни. — Наистина бръмчат. Знам, че е така.

Последва кратко мълчание, докато Джейни не изхлипа:

— Страхувам се, че татко ще умре.

— Знам… и мен ме е страх. — Ив седна до нея на канапето.

Ив влезе в кухнята на баща си тъкмо когато Джейни се обаждаше.

— Какво?… Какво? — повтори Джейни, — Сигурен ли си? — попита тя с усмивка, която озари цялото й лице. — Сигурни ли са? Ами… Направо невероятно! Това е чудесно! Не знам какво друго да кажа. Да… Да… До петък… Добре.

Ив застана до нея и протегна врат в опит да чуе какво казват от другата страна, да разбере какво е толкова хубаво, обнадеждена, че новините са добри. Най-сетно Джейни затвори и се обърна към нея.

— Обади се татко.

— Да?

— Извадили са тумор колкото грейпфрут от стомаха му и е бил доброкачествен. Ще се оправи. — Джейни преповтаряше думите, но очевидно все още не можеше напълно да повярва.

— Колкото грейпфрут ли? — повтори Ив. Нищо чудно, че му е било толкова зле.

— И знаеш ли какво каза той? — Джейни я гледаше като зашеметена. Беше се подпряла на плота, за да не падне. — Той ми каза: „Вече съм на седемдесет и две и моят час ще удари скоро… само че няма да е днес, Джейни.“ След това се разсмя, ама наистина ти казвам, че се разсмя. Стори ми се малко странно… никак не беше типично за него.