Кармен Рийд - Много гот

Двамата с Нилс много се смяха и изпиха изстуденото бяло вино, а тя се почувства спокойна и щастлива.

— И така, дребосъците са завити и хъркат — уведоми го, когато се върна след двайсет минути, посветени на къпане, миене на зъби, приказки и целувки за лека нощ, както и молби в последната минута да останат „още малко“.

Беше се наметнала с жилетка, защото бе станало хладно и подухваше ветрец.

— А ние няма ли да си лягаме? — попита с усмивка Ив и се настани в скута му за целувката, която очакваше цялата вечер.

— Това е лесно — каза той и я прегърна. — А пък аз си мислех, че ми предстои дълга сцена на прелъстяване… да те ухажвам… да те впечатлявам.

— Не — отвърна тя. — Готова съм.

Сложи малина в устата си и се наведе да го целуне, притискайки я към езика му.

Усети вкуса на вино, на малини и топлите му устни, усети как пръстите му пълзят под полата й. Обгърна врата му с ръце и се надигна, за да се вмъкне той под бикините и да я погали. Напипа ципа му и усети желанието да го направи тук, в скута му, докато радиото свиреше, докато от съседните къщи долиташе дрънченето на чинии и прибори.

Усети меката част на ухото си между устните му, затвори очи; носът му беше в косата й, докато той бързо се движеше в нея.

По-късно Ив го вмъкна в спалнята си, където си свалиха дрехите, за да се любят отново, този път както трябва, наслаждавайки се на всеки момент заедно.

Само че тъкмо когато Нилс й казваше:

— Кажи ми, че ще свършиш скоро… — телефонът звънна. Шумен, настоятелен, заплашващ да събуди децата, затова Ив скочи гола към хола, за да отговори.

По дяволите. Защо никога не се сеща да намали звука и да включи телефонния секретар? Отдавна бе загубила форма в секса.

— Ало?

— Ало, Ив, Джозеф се обажда. Как си?

Джозеф? Джозеф! Пак не беше уцелил момента. Този път наистина съжали, че не бе включила телефонния секретар. Странно обаждане.

— Здрасти — каза тя и се постара гласът й да звучи съвсем нормално и весело. — Добре съм. Всички сме добре.

— Как е баща ти?

— Много по-добре. Ще се оправи.

— Това е чудесно. Така… — Ето че щеше да каже защо се обажда. За моменти хрумна, че ще заговори за онази нощ. Усети как стомахът й се стяга. — Ив… нали говорихме да гледам Ана и Роби няколко дни?

— Да, спомням си.

— Все още ли си съгласна? Защо не си починеш този уикенд, иди при баща си или при сестра си… мислех, че ще бъде най-добре да дойда аз, защото сигурно Роби ще се чувства най-добре в къщи.

Да си почине през уикенда? За момент си представи как кара бясно по съвсем празен път без тъпите песнички от „Улица Сезам“ да й надуват главата.

— Страхотно — отвърна. — С най-голямо удоволствие. Мога ли обаче да ти звънна утре? Точно сега имам гости.

— Да, разбира се. Кой е там?

— Не го познаваш. Колега. Колега от службата.

— Да, разбира се. — Колега от службата в единайсет вечерта? — Ще се чуем.

— Да, благодаря ти, че ми звънна.

Взеха си довиждане и тя затвори, обзета от странно усещане… Защо никой не спомена и дума за онази нощ? Защо никой от двамата не искаше да мисли за станалото? Нито пък какво можеше да стане… или как да стане.

Така и не успя да обмисли въпроса добре, защото влезе Ана.

— Мамо, защо си гола?

— Ъ-ъ-ъ. Ти защо си станала?

— Сънувах кошмар.

— Сипи си чаша вода и върви да си лягаш.

— Защо си гола? — попита отново Ана.

— Мислех, че пижамата ми е някъде тук, само че не е. — Жалка работа, но това бе най-доброто, за което успя да се сети при тези обстоятелства.

— Да потърся ли в твоята стая? — предложи Ана.

— Не! — Обзе я заслепяваща паника, когато си помисли, че малката и много впечатлителна Ана ще се натъкне на голия ветеринар. — Вода и обратно в леглото.

— Добре де, няма защо да ми се караш. — Ана се почувства обидена. Обикновено майка й забравяше за всичко, когато тя бе сънувала някой кошмар, завиваше я, гушкаше я и лягаше за малко при нея, казваше й да не се притеснява. Само че този път, когато момичето се упъти към стаята си, Ив хлътна в нейната.

За нея бе страхотен дефект това, че децата не си появяваха на бял свят с копче, което да ги изключва, така че когато досаждаха, дразнеха и побъркваха родителите си, да има лесен начин да бъдат спрени. Пък макар и само за две минути — по-дълго би било грубо. Натискаш копчето, когато са тригодишни, а след десет години вече ще са станали космати. Или пък просто децата щяха да изобретят начин да се изключват сами, просто така, за кеф. Не, май идеята не беше чак толкова блестяща.