Кармен Рийд - Много гот

— А, ясно… ъ-ъ-ъ… — Мълчание. — Бихте ли казали на Ив, че се е обаждал Нилс и… точно сега няма да може да ми помогне… струва ми се, че съм си изпуснал пейджъра, когато бях там… когато бях на гости… преди няколко дни. — Прочисти гърлото си, за да прикрие колко неловко се чувства.

Колкото и да бе странно, Джозеф усети как стомахът му се обръща, когато разбра, че разговаря с любовника на Ив. Бе започнал да подозира, че около нея се върти някой мъж. Поне досега не му се бе налагало да се сблъсква с този проблем. Изпуснатият под леглото пейджър я бе издал.

— Всъщност има един пейджър, оставен в антрето. Малък, черен. Може би Ив го е намерила и е забравила да ви каже, преди да замине.

— Може.

— Искате ли да минете, за да проверите дали не е вашият? — Джозеф не можа да устои на любопитството.

Нилс сякаш се успокои и се разбраха да мине следващата вечер.

— Ветеринарят холандец, който се грижи за котките. Май му се иска да стане гадже на мама. — Джозеф не успя да изкопчи повече информация от Ана. Нилс не бе много по-различен от представата, която Джозеф си бе създал за него. Едър, рус, впечатляващ мъж.

Той запълни входната врата и тя заприлича на куклена. Стисна пейджъра в едрата си длан и след като го погледна бързо, го пъхна в джоба на якето.

— Здрасти, как са котките? — обърна се той към Ана и Роби, които се появиха, за да го поздравят. — Е, благодаря — каза на Джозеф. — Извинете за притеснението. Как е Ив? Скоро ли ще се върне?

— Не съм сигурен — отвърна Джозеф, доволен, че Ив не бе съобщила на Нилс къде отива. Очевидно не бяха чак толкова близки… О, за Бога. Защо се занимаваше с този въпрос? Защо трябваше да му пука? В същото време разбра, че му пука, но не бе сигурен как да обясни това чувство.

Когато по-късно Ив се обади, за да поговори с децата, след като й докладва за безкрайните събития от деня, той й каза:

— Твой приятел се отби, за да си вземе нещо, което бил забравил.

— Така ли?

— Нилс.

— Ясно… Какво си е забравил?

— Пейджъра. Ана го намери в хола — добави, защото не искаше да чуе от нея нито дума за този мъж, не желаеше да разбира дали той означава нещо за нея.

— Аха — долетя отговорът на Ив и тъй като знаеше, че двамата не бяха сядали в хола, се зачуди дали Джозеф не й казва, че го е намерил в спалнята. Не се сдържа и се изкиска.

— Нилс не е точно приятел — поясни тя.

— Така ли? — попита Джозеф.

— Просто понякога правим секс… — прошепна тя.

— Ясно.

— Точно сега не ми трябва връзка… По-скоро нещо като приключение, от време на време… — Гласът й се бе превърнал в шепот. Защо този разговор го караше да настръхва? — Крайно време е да те забравя. — Постара се думите й да прозвучат шеговито, Но това бе самата истина, голата истина, извадена наяве. Все още не можеше да го забрави.

Пое си дълбоко дъх, за да се успокои и добави:

— Как е Мишел?

— А, добре. — Той не каза нищо повече.

— Радвам се — отвърна Ив, а след това помоли да поговори с децата.

И сега, докато лежеше в леглото, на Джозеф му бе трудно да забрави смеха й и думите: „Нещо като приключение… от време на време.“ Не искаше дори да си мисли, че тя се отдава на приключения с друг.

Не искаше тя да споделя тази стая с друг. Не желаеше Ана и Роби да обикнат мъжа, който щеше да спи в една стая с нея. Какво, по дяволите, искаше той? Живееше в друг град. Беше с друга… щяха да се женят, за Бога. Какво, по дяволите, очакваше Ив да направи? Да не го забравя ли? Може би никога?

Мишел бе свършила преди доста времо, седнала върху него, докато той бе все още твърд вътре в нея и усещаше как навлиза все по-дълбоко и по-дълбоко. Бе прокарала напрегнатите си ръце по гладкия му корем, след това ги бе спуснала надолу към таза, извила глава назад, докато ръцете му стискаха силно гърдите й.

— Да, да… о, да, дааа, о, Джо, да.

Той бе продължил ту да навлиза, ту да се отпуска с надеждата да усети освобождението в желаната топла влага.

Мишел се бе навела над него, за да близне ухото му, зърната й се отриваха в гърдите му, докато нашепваше:

— Хайде, мили, хайде, направи го. — Провря пръсти под дупето му, за да го стисне и да го поеме по-дълбоко. Само че усети как той омеква все повече и повече, докато накрая се изплъзна от нея.

— Господи — изпъшка Джозеф, отвори очи и видя над себе си обиденото й ядосано лице.

— Какво ти става? — попита тя.

Какво ли му ставаше? Та тя бе прекрасна. Медноруса коса обрамчваше лицето й, слаби ръце, също с цвят на мед, и крака, широко разтворени над него. Усещаше къдравия й мокър триъгълник, отпуснат над неговия. Гърдите й бяха точно над него и той се надигна, за да засмуче едното зърно.