Кармен Рийд - Много гот

— Много трудно ще бъде — продължи тя. — Ще се наложи често да се пътува. Той има нужда от нас. — Усети ръката на Том на рамото си.

— Съжалявам, мамо — каза синът й, защото не знаеше какво друго да каже.

Когато Ив пристигна в къщата на баща си по обяд, както се бяха разбрали, по-малката й сестра вече бе там. Беше дошла поне преди два часа, съдейки по почистената и подредена къща.

Джейни я посрещна на вратата, облечена в жълта домашна роба.

— Здравей, Лини. — Прегърна я, а Ив се зачуди не за пръв път как се бе сдобила с това умалително име в младостта си. — Деца! — поздрави ги тя, защото Джейни, макар и да бе майка на две, продължаваше да се обръща към малките общо, а не по име.

Ана я целуна любезно, но Роби се скри засрамен зад краката на Ив.

— Татко е в хола — обърна се тя отново към Ив, но не ги придружи. — Ще довърша в кухнята.

Ив се постара да не въздиша. Петнайсетте години брак бяха превърнали Джейни в истерична майка и досадна чистница. След около половин ден, прекаран с нея, на Ив й идваше да изкрещи, че не всичко на този свят може да бъде подредено и безупречно почистено.

Господи! Дали Джейни не влизаше сутрин в съда и не заявяваше:

— И така, ваша чест, ако избършем праха от дървените части, ако минем с прахосмукачка зад бюрото ви, мисля, че този процес ще протече значително по-гладко.

На Ив не й беше приятно, че двете със сестра й не са вече близки както едно време. Джейни изглеждаше изтощена, както обикновено бе малко тъжна, не съвсем във форма и като че ли загубила цвят.

Дори днес огледа Ив — мрачна (поне така си мислеше) и облечена в тъмночервена кадифена пола и розова блуза на цветя, със сплетена на опашка коса — развеселена и зацъка с език.

Ив остави саковете в антрето и влезе в хола, последвана от Ана и Роби. Баща й се бе настанил в един фотьойл, „Сънди Телеграф“ бе сгънат и оставен до него. Всичко й се стори напълно нормално. И холът, и вестниците, и той самият.

Възрастният човек се изправи и разпери леко ръце. Тя го целуна по бузата, а той я стисна за раменете.

— Здравей, Ивлин, радвам се да те видя — каза. — Ана, колко си пораснала, ами малкият Роби, и той много е пораснал.

Ана се усмихна мило и го целуна любезно, а Роби продължаваше да се крие зад краката на Ив и заплашваше да я събори, ако тя направи някоя по-рязка крачка.

Ив се настани на средата на канапето, а децата седнаха от двете й страни. Загледа баща си и двамата заговориха за незначителни общи неща.

Стори й се уморен и може би малко поотслабнал под задължителните риза, вратовръзка и пуловер с шпиц деколте. Това бяха спортните дрехи на неговото поколение. Попита:

— Как си татко? — и усети как гърлото й се свива.

— Не съм много зле. Не много… наистина. Ана, искам да ми разкажеш всичко за училище. Какво четеш?

— Къде е гнус куче? — попита Роби, срамежливостта му се бе стопила се най-неочаквано.

— Роби! — Ана го сръчка. — Той се казва Харди.

— Той вони! Къде е той, дядо?

— Боже. Надявам се да е навън — отвърна баща й.

Кучето Харди, което наистина смърдеше — защото пърдеше непрекъснато, оригваше се и се търкаляше във всяка мръсотия, която подушеше, имаше някакъв проблем с ухото, който допринасяше още повече за смрадта, — се бе появило при баща й преди няколко години, когато негов приятел бе починал и му бе завещал домашния си любимец.

— Какъв нагъл тип — бе възкликнал тогава баща й. — Много добре знаеше колко много мразя това проклето куче.

Само че макар и с неудоволствие, двамата си правеха компания и макар баща й да се оплакваше непрекъснато от Харди, той го разхождаше по два пъти на ден, хранеше го с най-деликатесната кучешка храна и нямаше никакво намерение да изпълни заканата си някой ден да му види сметката.

Е, поне Харди, мислеше си Ив, внася известен хаос в спретнатия подреден дом на баща й. Кучето бе някакъв рошав светлорижав, много космат шпаньол. Светлата му козина полепваше навсякъде, животното обикновено се появяваше изневиделица, пръдваше, изтръскваше се, а не бяха малко случаите, когато без каквато и да е причина започваше да вие посред нощ.

— Кажи сега, какво казаха лекарите? — попита Джейни и си сипа кафе, след като Ив бе завила децата да спят.

— Налага се да ме отворят и да проверят за какво става въпрос. Не дават кой знае какви надежди. Това е истината — отвърна баща й с крива усмивка, след като отпи дълга глътки от напитката си.

— Значи се съмняват за рак? — попита Джейни и ето че тази грозна дума бе изречена и всички се замислиха.